Инсомнии
Кога ли се присънва вдъхновението –
да знам, кажете, и да не заспивам?
Последно във съня си бях растение,
настъпано поради горделивост.
Последно, помня – като се събудих,
че бях една такава – повлияна
от мислите, които съм обувала –
насън да ходя, докато ви няма.
Подайте ми бастуна с цвят на муза,
накуцва в мен животът – проигран,
и картите ми този път не струват,
последно десет ще си хванеш сам.
До късно щом останал си да пишеш,
навярно вчера ще да си преспал –
когато вдишаш стих, ще го издишаш
уж за да кажеш, пък… си онемял.
Когато проговориш редом с текста,
уж да извикаш всичко премълчано,
ще се събудиш като глухо ехо –
безгласност вечна, вечна неразбраност.
Не ми се спи, не идвайте изобщо,
главата я боли от всички думи,
които вдъхновили са се снощи
днес да се раждат.
И да се преструват.
Че плачейки, ще станат на човеци,
че ходейки, ще могат и да тичат,
че сричайки, ще борят безсърдечното,
че ще ти върнат някое момиче.
Кажете, де, да спя ли днес – прозорец
отвори ли се? Или с взлом ще влязат
най-тъжните частици на простора?
Поезиите. От нощта белязани.
Прочетете още от Златина Василева тук.