Недъзи
Страхът от неистини се спъва на равно.
Не вижда, че ходи по чужди очи.
Отдавна не знае кое е забавно.
Не пише поезия.
Просто мълчи.
Страхът от черупки е тъпа игла.
Разшива се, без да е вдянал защо.
Удавник на нечия чужда мъгла.
Брои си недъзите – един-два.
По сто.
Страхът от безсъние няма да спи.
Вторачен в стената, не мърда изобщо.
Ръцете му черни – във мухъл, в бодли,
държат огледало и в него се пощят.
Страхът е картина, която се стича
по всеки, решил, че е важен художник.
Страхът е отскоро адски циничен.
Страхът е на нищото бяло подножие.
Да, чувам го – там е, съвсем е наблизо.
Страхът е врата без брава – да затвориш.
Страхът си намачква любимата риза
и със закачалката вечно във спор е.
Страхувам се! – вика, докато е паднал.
Страхът се бои да го няма изобщо.
От тебе – да вижда, си е откраднал.
И гледа с очите ти към невъзможното.
Прочетете още от Златина Василева тук.