***
Кажете ми вие, пишещите,
не е ли цялото творчество
завъртяно около един единствен човек и това
как той се разсънва?
Не са ли всичките думи и притчи,
легенди, конспиративни теории и тихи въпроси
отправени към Онзи за нас, чиито очи се явяват
в неделя под нашата общо-разделeна възглавница
и сякаш сълзят по калъфката,
че да не смеем за миг да забравим вида им.
Кажете ми, пишещи,
не е ли всеки от нас от зеленост до старо листо
все измъчван от една и единствена едноока птица
любов,
която се е блъснала в дървото
преди да се научи да лети,
която не е стигнала обратно до гнездото,
и ни кълве, кълве, кълве,
докато не я опишем цялата?
***
Дневник с изпадали страници, които допълвам,
залепвам,
лекувам с мастило.
Смел разказвач. Ситуативен поет съм,
под почерка мой ти едвам се огъваш.
Писачът ти казва, че няма по-страшно
от празната страница,
съдията – че няма по-голяма възможност
от нея.
***
Художник, толкова препил от собственото си
половинчато отражение, че беснееше
да го довърши
върху изстиналия лист, а цветовете се разтичаха.
Бързаше,
препираше се,
сякаш трябваше на следващия ден да предаде
завършеност.
Някакъв невидим учител размахвал пръчка
над главата му и тракал по дъска
из сънищата.
Чашата не му помагаше, той бъркаше
и топеше в нея
ту пръст, ту устни. Картината се давеше
под полуярки капки и стоеше си все същата.
Прочетете още от Зорница Иванова тук.