Иван Станков

      Коментарите са изключени за Иван Станков

Иван Станков е роден през 1956 г. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“ през 1983 г., а от 1985 г. работи в катедра „Българска литература“ към същия университет.

Автор е на книгите:

„Скръбният и нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников“ (1992)
„Йовковото творчество“ (1995,1999)
„Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (1996)
„На пътя на историята. Творчеството на Димитър Талев“ (2001)
„Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (2010)
„Фигури на отвъдността в българската литература“ (2012)
„Спомени за вода. Dm“ (2014)
„Сенки на думи. Мотиви в поезията на Борис Христов“ (2016)

„Улици и кораби. Gm“ (2017)

Преводач от румънски език на автори като Мирча Картареску и Дан Лунгу.  

Разказът „Картини в тъмното“ е част от книгата „Имена под снега. А7“ (изд. Фабер), чиято премиера предстои…

 

 

КАРТИНИ В ТЪМНОТО

 

                                                                              What’s in the future, has it just begun?
 Foreigner, Blinded by science

     Дали не дойде тук напразно? Никое изкуство не може да го спаси от живота. Тази мисъл се стовари върху Стоян преди няколко години, докато стърчеше уморено край малкия тротоарен статив, на който бе закачил няколко рисунки. Парижани, навярно преситени, не проявяваха никакъв интерес, не се спираха да погледнат дори. Но чужденци имаше, от ония, бедните, дето се движеха пеш и искаха да погълнат целия град с ненаситните си очи. От тях си изкарваше париците. Търсеха да си вземат някакъв авторски спомен за двайсетина долара. Хора като тях никога нямаше да дойдат отново тук и им се искаше да отнесат със себе си поне част от Париж и да си го сложат на стената вкъщи. За масло бе абсурдно да мислят, но за някой типов акварел или пастел имаха пари.

     Обикновено идваха откъм Пале Роял и „Комеди Франсез“ по „Ришельо“, той заставаше към 10 сутринта на десетина метра на тротоара на „Сент Оноре“. На „Ривели“ не смееше, не само заради полицията. Как да застанеш с акварелите си срещу Лувъра. Нагло е и е много претенциозно, макар че по кьосковете за сувенири в парка „Тюйлери“ се продаваха какви ли не боклуци за по десетина франка. През лятото бе малко неприятно в следобедните часове, когато слънцето се изсипваше, заслепяваше го и цветовете на рисунките му изгубваха плътността си. Светлината, прозрачна и безмилостна, минаваше пред цветните петна по листа и искаше непременно да стигне до хартията отдолу. Към четири след обед обаче слънчевите лъчи пожълтяваха и започваха да си играят с рисунките. Около шест се успокояваха, малко по-късно съвсем се изморяваха, а когато слънцето падаше зад отсрещните покриви и на негово място в небето се появяваха една доловими червени воали от идващата привечер, картините помъдряваха отведнъж. В тези минути винаги, ама винаги се връщаше в спомените си и се виждаше някак отстрани как сяда на някоя пейка по кейовете на Русе, вади боите и листа и се мъчи да спаси за хиляден път залеза над Дунава.

     Носталгия не го мъчеше. Какво толкова? В България не бе оставил нищо. Хората си бяха в него. Всички. Не само близките. И по-далечни познати прехвърляше през ума си, в спомените му нахлуваха срещи и разговори, които не бе сигурен дали наистина е водил. Не помнеше думите, помнеше лицата и израженията. Един ден се изплаши, че животът му се състои само от чужди хора, дори не от самите тях, а от портретите, които им е правил, докато ги е слушал, без да ги чува.

     Това беше преди няколко години, тук, в Париж. От тогава се зарече да се върне в живота си, да се появи в картините си. Всяка вечер, когато пристигаше в квартирата, запалваше силната лампа над масата, вземаше от банята огледалото, подпираше го на няколко книги, наместваше отражението си под различен ъгъл, нагласяше посоката на светлината от лампата и през контурите на лицето се мъчеше да извади от себе си някакво състояние. Преди да си легне, оставяше рисунката да преспи с лицето надолу. Сутринта я вземаше със себе си до прозореца, гледаше я с усилие да не вижда образа, а само изражението, да разбере дали вчерашният ден е прибавил нещо към живота му. Но и от скулите, и от очите, и от устните към долния край на листа се свличаше прозрачна и призрачна самота. Това ли беше неговият свят – чужди хора плюс собствената му самота? На третия месец си наложи да наслагва върху лицето си някакъв минал момент, красив или тъжен. Не обичаше сюжетите, нито фигуралните композиции, но нямаше да рисува случките и хората, нямаше да рисува спомените си, а лицето си, оживено от парченце памет. На сутринта до прозореца преценяваше дали си струва да работи върху рисунката или да я смачка и да я хвърли в кошчето.

     Беше запазил десетина. Едната го изобразяваше като светъл пубер, който не подозира нищо, но все пак усеща, че много неща идат към него в дълга редица и първото, най-близкото е отвратително. Косата на портрета бе лисичаво червена, огнена и господстваше над всичко. Митко и Божидара от този индиански спомен бяха две неоформени петна, първото, тъмното пред лицето му, второто, светло – отзад. Харесваше си и онзи одухотворен портрет, дето си бе направил, докато си спомняше как като студенти в квартирата на Евстати Маринов гледаха диапозитиви с картините на Матис и повтаряха един през друг „какъв рисувач само, какъв рисувач!“. Лицето му тук бе върху син прожекторен лъч, който се отваряше по слабия диагонал и хвърляше възторжени отблясъци в очите му, решени на всичко. Беше се получил много добре и онзи другият, дето го бе кръстил „Развод“. Лицето му там изразяваше парадоксално съчетание от изумление, несъгласие и примирение и главата му нямаше излаз към тялото, бе като отрязана. Обичаше и синьо-зеления си призрачен автопортрет, „Смъртта на мама“.

     Когато времето бе дъждовно, в началото обикаляше музеите и галериите, без да бърза. Времето пред него му изглеждаше дълго. Често си представяше календара на живота си като шивашки метър, опънат върху масата. Ето, бяха минати трийсет и няколко сантиметра, но до втория метален край имаше още много. Първите двайсет сантиметра виждаше в зелено, следващите петнайсет в жълто. Напред квадратчетата бяха безцветни, само с цифри, които нищо не означаваха, още не бяха негови. Не искаше да мисли за бъдещето, но то идваше всеки ден неусетно и стъпваше бавно по нещата в стаята му. Усещаше го от портретите си.

     Една сутрин отиде със снощната си рисунка до прозореца и за миг разбра, че за първи път към нея нямаше нищо за добавяне. Не се вгледа в никакъв детайл, не се помъчи да си възстанови снощния спомен, защото на рисунката нямаше минало. Винаги рисуваше първо цветни петна, които се сливаха и преди да направи тук там по някой драскотина с молива, не се разбираше, че от петната ще се оформи глава в три четвърти или в профил, очи и нос, обърнати в абсурдни посоки, и фон от различни неспокойни цветове. Снощното му лице изразяваше немотивирано очакване, някакво навечерие блестеше на мястото, където трябваше да бъдат очите му, след малката драскотина с молива устните бяха стигнали до напрежение. За първи път косата му сега беше с цвят много близък до рижавия оригинал. Не беше от светлината, погледна през прозореца, слънце нямаше, небето бе покрито от хиляди еднакви облаци. Те стояха неподвижни и дълбоко сиви над града, като войници, които са пристигнали на бойното поле и нямат повече къде да ходят.  Щеше да вали дълъг зимен дъжд, нямаше за къде да бърза, пък и онова от рисунката мина в него и го накара да забрави любимото си небе, да остане само с портрета си, да ходи в рисунката и да се връща от там стотици пъти, както си стоеше неподвижен там, до прозореца.

     Не разбра колко време е минало. Не се и опита. Сложи разсеяно в чантата малкия скицник с картонени листи и кутията с пастелите и заключи, без да чуе изщракването. По стъпалата видя в ръката си чадъра. Не помнеше кога го е взел и се учуди на вниманието, с което го гледаше. Неговият си беше, най-обикновен сгъваем чадър, масивен, сигурен, с дебела дървена глава, извита като дръжка. Такъв ли е бил винаги досега, защо не го е забелязвал? Ами че той изглеждаше съвършен. Какъв огромен обем бе скрит в малката цилиндрична калъфка! Да, и най-невзрачният предмет може да стане красив, ако му припишеш себе си, спомни си любимата фраза на Янаки Манасиев от часовете по натюрморт.  При последните стъпала забеляза дори и обувките си, евтини и грубички. Но и те хубави. Как странно започва този ден, си каза Стоян, отвори голямата входна врата на кооперацията и излезе под облаците.

     В дъждовните дни на първата година обикаляше „Лувъра“, по една зала всеки път. После обходи пръснатите из града галерии и музеи, стигна дори до фабриката на Роден. От няколко години обаче ходеше само в „Ке д’Орсе“. Не искаше вече да трупа, искаше да изучава. Обичаше преди да влезе в някоя от любимите си зали, да постои във вътрешното кафене. Сядаше в далечния край с лице към стената със странните тъмни огледала, където посетителите се отразяваха като в картина на Реноар. Когато ставаше, винаги следеше как деформираното му отражение отсреща и то става, но вместо да тръгне наляво като него, тръгваше вдясно от себе си.

     Най-дълго стоеше при Ван Гог. И този път щеше да бъде така. Но защо не спря в кафенето? Нали видя, че масата в дъното срещу огледалната стена, на която сядаше, бе празна. Запита се едва на площадката. Няма да се връща. Мина по познатия коридор, подмина обикновената бяла пейка за изморени посетители и се зачуди защо му прави впечатление, че е празна. Ами че тя сигурно винаги е била празна. Сега я видя изящна в самотата ѝ. Чиста геометрия, без облегалка, без нищо. Мина край нея тревожно, стори му се, че и тя минава покрай него и поиска да я задържи, да я запомни, изплашен, че няма да я види повече.  На два метра след нея влезе в залата на холандеца.

     Тръгна покрай стената веднага вдясно, за да му остане жълтият автопортрет за най-накрая. Стените бяха тъмноиндигови, почти черни, не се забелязваха. Картините, осветени от невидими лампи, стояха нелогично в тъмния плътен въздух, не се виждаше къде и дали изобщо са закачени. Но нито падаха, нито се издигаха. Не помръдваха. Тишината бе мъртвешка, различна от другите зали. Не защото нямаше звуци. Нямаше среда, която да ги разпространява. В този плътен вакуум, в тъмното нищо, картините стояха като тайни, в които всеки може да влезе, но никой не може да излезе, сякаш знанието на Винсент за света бе дошло през някакво непознато сетиво.

     Миг преди да направи последните бавни крачки към автопортрета, погледна вляво и видя двете жени. Всъщност видя само тази, отсамната, възрастната. Светлината от картината се отразяваше в един-eдинствен предмет, алумиевият ѝ бастун за опипване на близкия свят. Бе сляпа. Сляпа жена в картинна галерия!

     Нямаше тъмни очила, клепачите на очите ѝ стояха залепени, по тях пробягваха хоризонтално едва забележими потрепвания. Сляпата гледаше. Гледаше картината с цялото си лице и с цялото си тяло. Пръстите на свободната ѝ ръка опипваха съвсем леко въздуха и внимаваха да не го разместят. Върху устните усмивката ѝ бе толкова добра, почти ритуална, сякаш молеше бога на слепите за нещо много дребно, което той и без друго щеше да ѝ даде. Потрепваха леко и скулите ѝ, бръчките на челото и те участваха в общия живот на лицето. Но как работеха ноздрите! Те не се спираха, трудеха се, отваряха се и се свиваха, вдишваха и издишваха, пулсираха в неравномерен ритъм, променяха профила на носа ѝ, а с това и лицето ѝ, което, останало без очи, нямаше център. Сега ноздрите бяха всичко, от там влизаше светът. А в момента той се състоеше само от автопортрет на един здрав холандец, болен отвътре. Жената дишаше картината-свят, дишаше я жълто-рижава и някак обла, навярно някой ѝ беше казал, че според художника самият живот е объл. Може заради това да си е отрязал точно ухото, а не пръста. Стоян не си даде сметка жената ли мисли това или той самият. Изобщо съществуваше ли тази невъзможна жена? Беше му неудобно да се ощипе. Озърна се, нямаше други посетители в залата и върна погледа си върху лицето ѝ. Усети, че я боли от картината, явно с непонятните нюанси на обонянието до мозъка на жената стигаше някакъв трагизъм, тъмен като въздуха, който тя нямаше как да види. Неволно или умишлено, това не можа да уточни после в спомена си, направи крачка назад и видя лицето на младата жена.

    То също бе осветено от отразената светлина на картината и висеше или стърчеше  в неподвижния въздух сякаш без връзка с тялото. Явно бяха заедно със сляпата, но не стоеше съвсем близо до нея и дори не я беше хванала под ръка. Устните ѝ мърдаха. Говореше нещо. Стоян се напрегна толкова много, че всеки най-малък звук би попаднал директно върху спиралата от вътрешното му ухо. Нищо. Младата гледаше картината и казваше нещо на възрастната, без никакви жестове на ръцете, явно бе свикнала със слепотата ѝ. По всичко личеше, че старата чуваше много ясно какво ѝ се говори, опитваше бързо да прекара обонятелните сигнали през ноздрите, за да потвърдят чутото. От време на време се извръщаше към младата и устните ѝ казваха нещо, докато главата се поклащаше едва доловимо нагоре и надолу. Стоян и нея не чуваше. Двете си говореха в глухия космически вакуум наоколо, а на хоризонта блестяха неподвижно закачените в небето двайсетината луни на Ван Гог. Този път Стоян се ощипа, но нищо не усети и се изплаши. Трябваше да се събуди. Погледна вдясно към „Звездното небе над Рона“. Там трябваше да бъде и там си беше. Значи не сънува. Трябва да изляза от тук, си каза, и понеже не си чу гласа, наум се помоли на краката си да тръгнат.

     Домъкна се до пейката, която все така си стоеше на два метра от входа на залата и като седна в единия ѝ край, отведнъж усети че става негова. И той се почувства неин. Върна властта над тялото и над мисълта си, погали пейката. Бе топла, бяла и сигурна. През съзнанието му за секунда мина образът на шивашкия метър, всичко е наред, времената и пространствата са се върнали, отново бе в реалността. Отвори бързо скицника и зарисува трескаво с пастелите зелени и сини петна в безброй нюанси. Тъкмо когато очертаваше с няколко драскотини на молива загатнат профил на сляпа жена с отрязано дясно ухо, видя с крайчеца на окото си върха на алуминиев бастун и четири боти. Ботите спряха на метър от него, той вдигна глава и видя отново двете жени.

     Не ги чу да го питат дали е свободно, но ги покани с ръка. Младата настани сляпата в другия край на пейката, седна до него и без да прекрачва никакви граници, безкрайно човешки го попита дали е художник, защото гледал картините на Венсан, сякаш се намирал вътре в тях. Очите ѝ блестяха естествено и уравновесено, но той се смути. Поклати неопределено глава, защото мисълта му бе заета как да скрие рисунката. Без следа от никакво нахалство тя му даде да разбере, че вече я е видяла и все пак възпитано наклони глава към картона. Заедно с лицето ѝ до него пристигна ухание на тънка, овладяна пролет, без мъзга, с остатъчен цветен прашец. Наведе се още един сантиметър към него. Обезволен, без никакви съпротивителни сили, Стоян отмахна свенливо ръката от скицника като ученик, хванат да преписва. Чу с непоносима яснота от устата ѝ звука А, прогонен навътре с вдишването. Издишване не последва, вместо това той усети как жената отдръпна главата си и той разбра, че този път тя търси очите му. Показа ѝ ги. Заедно с тях ѝ показа всичко.

     Много пъти после се мъчеше да си спомни дали бе свалял погледа си от лицето ѝ, докато говореха. Ама това на рисунката е леля ѝ, нали? Да, тя е, такава я видял в залата. Може ли да си я купят? Но тя не е завършена, има много работа по нея. Нищо, иска я такава. Ще се спазарят. От къде е, има симпатичен акцент. От България. Ооо, в „Льо Монд“ пишело за някакви стачки и вълнения там. Преди няколко години май запалили някаква сграда в центъра на столицата. Да, хората там сега са нетърпеливи и понякога се озлобяват. Но тя познавала двама българи студенти по архитектура, много добри. И тя ли учи архитектура? Завършва, да, прави дипломна работа върху кубизма, сега пишела главата за къщата на Тристан Цара, дадаиста, сигурно го знае, къщата му е в полите на Монмартър. Да, как да не я знае, в извитата стръмната улица над гробището. Самият той живее там близо, в една от малките улички до „Плас дьо Клиши“. О, тогава сигурно рисува по хълма на мъчениците. А, не, там по улиците, а и на площада пред „Сакр Кьор“ не можело да се намери място дори за статива. Пък и освен това той продава само измислени пейзажи за туристите, с Айфеловата кула и „Нотр Дам“. Трябва  да се издържа. Иначе сега е в периода на автопортретите. Ще бъде ли нахално, ако поиска да ѝ ги покаже? Не, разбира се, но не са в него. Ами тогава могат да се видят в края на другия месец пак тук. Тя всяка последна събота и неделя на месеца се връща от Лондон и води леля си в „Ке д’Орсе“. Не искала нито в Люксембургската градина, нито в Булонската гора. Искала тук, при Ван Гог. Била ли е някога зряща? Да, да, на двайсетгодишна възраст развила диабетна ретинопатия. Аха, значи има памет за цветовете. О, да, ами че преди това тя е рисувала. Щом е рисувала, нека му позволи да ѝ подари този портрет. Не, в никакъв случай, те ще си го купят. Не може. Защо? Ами защото струва колкото цялата тая гара. Ооо, множко е! Боже, колко е хубава, като се смее! Господи, никой мъж досега не ме е виждал толкова цяла! Как се казва? Стоян. А тя? Лор. Къде живее? Родителите и брат ѝ са в Арл. Ооооо! Но тук отсядала при леля си, в кооперацията срещу хотел „Дьо ла Пе“, недалеч от метростанция „Екол Милитер“. Как се казва леля ѝ? Естер.

     През цялото време на тихия разговор дълбоките очи на Лор бяха вътре в него, без да любопитстват, без да го изучават, без да го преценяват. Искаха да оставят топлината си на такова сигурно място и да си вземат нещо красиво от там. Питаше се как така стояха двамата и си говореха като стари и много близки приятели. Какви ти приятели, той дали не обичаше вече тази жена? Шивашкият метър пак прелетя през съзнанието му, този път намотан, безполезен и безсмислен.

     До дясното рамо на Лор сляпата жена се усмихваше в своята тъмница, чуваше всичко, разбираше целия свят и не само му прощаваше, ами му се и радваше. Може би разкодираше със съвършения си слух всички тези радостни синусоиди в гласовете на двамата, любовните експлозии на възклицанията и мълчанията им, запълнени с приповдигнато дишане.

     Миг преди Лор да се изправи за тръгване, Стоян стана рязко, откъсна картонения лист от скицника, отиде при сляпата, взе свободната ѝ ръка в своята и сложи портрета върху дланта ѝ. Естер, моля ви, вземете тази рисунка, ѝ каза. На нея сме ние тримата, заедно с отрязаното ухо на Венсан. Старата жена не благодари, направи го лицето ѝ. Под притворените клепачи се бяха събрали всички възмогни цветове на света.

     Докато Лор символично ѝ помагаше да стане, Стоян изрече: „А биенто“ и веднага се учуди откъде се е взела тази бодрост в гласа му. Двамата се гледаха заедно с виждащото лице на Естер и се усмихваха. Някакво бъдеще беше започнало. Взеха си нещата от гардероба и се разделиха на стъпалата на старата гара. Нито един от тримата нямаше как да знае, че след две седмици слепотата на Естер щеше да свърши.