СЛЕПИЯТ ГУСЛАР
Отдавна не виждам небето, цветята –
за мене потъна светът в мрак дълбок.
Не сея, приличам на птица крилата –
нощувам и пея, където дал Бог.
Но някаква сила — добра, непозната –
в замяна с чудесен фин слух ме дари:
шепти ми животът незрим в тъмнината,
когато не трепва тревица дори;
сух лист на земята без шум се отрони,
змия пропълзи сред висока трева,
докосне лек вятър тръстики и клони –
и знам безпогрешно какво е това;
еднакво и мъката, и веселбата
в тревогите дневни долавям и аз,
различните звуци, ранили душата,
превърнал на песен, запявам на глас.
Когато под нечий чужд покрив намеря
подслон и сред гостите с гусла в ръце
засвиря, а сам като струна треперя
и пея с препълнено с болка сърце,
отнякъде сила незнайна у мене
разлива жив пламък до пръстите чак,
словата извират и гуслата стене…
И сякаш проглеждат очите ми пак!
Зелени ливади, нивя необятни
и блясък на слънце съзирам дори,
вода сребропенна, цветя ароматни
и сенки прохладни на родни гори.
Аз пея, цял в огън, вън пада хлад нощен,
но гостите слушат в захлас и мълчат,
а моят глас става по-звучен, по-мощен
и скръбните мисли по-малко горчат.
Замлъквам сред кръг от тълпа гласовита,
но аз не я чувам, че в унес дълбок
по цял свят душата ми волно се скита
и сълзи се стичат в неспирен поток!
1855
Превод от руски език: Иванка Павлова