Иглика Дионисиева е автор на литературни творби и критически статии, които могат да се намерят на страниците на периодичния печат, в електронни издания, както и в различни антологии и сборници. Накратко за книгите ѝ:
1995 г. – публикувана е първата ѝ стихосбирка „Снежност”, а през 2000 г. стихове на И. Дионисиева са включени в антологията „100 години любов”. През 2002 г. е удостоена с втора награда за поезия от конкурса на името на Дора Габе.
2003 г. – излиза книгата „Време на изплащане”.
2015 г. – издадена е третата ѝ стихосбирка „Deja vu hug”, която впоследствие е номинирана за националните литературни награди „Поетичен Никулден”, „Голямата книга на малкия град”, „Памет” за 2015 г. и „Усин Керим” – 2016 г.
2017 г. – излиза четвърта поетична книга на И. Дионисиева „Захранване на нощта” . Стихосбирката е номинирана за Националната награда в конкурса за поезия „Христо Фотев“ за 2017 г.
Същата година излиза и сборникът с разкази „Кафе пауза”.
И. Дионисиева е преводач и съставител на книгата на руската писателка Алла Горбунова „Приказки за смахнати”, публикувана в края на 2017 г. в България.
2018 г. – с най-новата си книга „Приказки от високосната година“ Дионисиева се нарежда сред разказвачите на авторски приказки.
Творби на Иглика Дионисиева са преведени на немски и на арабски език.
Лисиците
Дребни и остромуцунести лисици са изпълнили целия ми двор, играят си, въртят се и се хапят, но са толкова много, че няма къде да се стъпи от тях. Откъде са се взели и аз не знам. Докато ги гледам и се чудя – чувам комшийката как вика. Излизам навън, а Нора, така се казва тя, застанала до мрежата и вика: „Мимо ма, дворa ти е пълен с лисици ма! С ръце да ги изеде тия гадове, откъде ги намери, веднага да ги разкараш!“…
Събуждам се и продължавам да се чудя откъде са се взели тия пусти лисици. Събота е, седем и половина няма и децата още спят, но за мен денят започва според неумолимия си график: хранене на котки – кафе – хранене на куче и пернати – закуска – и прочее.
Правя смес за палачинки и започвам да ги пържа, а от главата ми не излизат дребните и остромуцунести лисици, боричкащи се на двора. Докато станат палачинките, кафето ми също е готово. Сипвам си в голямата чаша с червените ябълки, доливам му мляко и сядам да го изпия на спокойствие.
Прозорецът на дневната ми гледа към пътя, а през пътя – и към къщата от другата му страна. Там при хубаво време живее престарялата баба Донка, а като застудее, дъщеря ѝ си я гледа отвъд Балкана, а къщата зимува заключена и с включен СОТ. Сега бабата си е тук и аз, докато пия кафето си, гледам как и останалите бабички от улицата са се разщъкали по съседния тротоар. Коя ходила да си нахрани овцете, коя да си купи мая за мекици, коя – направо готово тесто. И на връщане влизат при баба Донка, седнала на малка пейчица пред къщата си, на сутрешна приказка и кафе леблебия.
Наближава осем и половина, допивам си последните глътки от чашата, а в това време пред нас спира червена кола. От нея слизат колежката и синът ѝ, а аз тичешком отивам да им отворя пътната врата. Докарали са ми два чувала жито, изваждат ги от багажника, внасят ги и ги оставят до къщата. Благодаря им, казваме си чао и колежката и синът ѝ палят колата и си отиват. Аз поглеждам отново чувалите, в които житото мърда като лисичи муцунки, поглеждам към трите комшийки, които са седнали отсреща пред къщата на баба Донка и също ме гледат, и се прибирам.
Междувременно дъщеря ми се е събудила и е седнала да закусва. Слага си в чинията една палачинка и докато я маже половината с топено сирене, половината с малиново-бананово сладко, бърбори:
– Ей, и в събота не може да се наспи човек бе! Ония ми ти лисици, като си залепили тънките муцунчета на прозореца ми – и лаят ли, лаят!… В тая къща не ме оставяте един ден да се наспя като хората.
Вече е девет и нещо, тя започва да навива палачинката, ама така тънко я навива, не на руло, не на тръбичка, ами на тънка лисича муцунка я навива.
Ето го, идва и малкият по пижама и ми се гушва. Минава така половин минута и той надига рошавата си глава към мен:
– Мамо, да сънуваш лисици кошмар ли е?
– Не е кошмар – казвам – то си е обикновен сън.
– Да, ама аз сънувах, че ти отиваш да храниш Лъки, Мики, Вико, Точка и Запетайка, Пухи, Капка и Рошко – изброява без спиране всички малки и големи котки той, – обаче дойдоха много лисици, прогониха ги и им изядоха храната. Цялата им храна изядоха, до трошичка. Кажи ми, това кошмар ли е?
– Не е кошмар – казвам. – Кошмар е, че Рика, кучето, не ги е сънувало и не ги е изгонило.
В това време виждам през прозореца как бабите, които бяха отсреща при комшийката, си тръгват, а тя излиза след тях и с двата бастуна пресича пътя и се устремява право към нас. Вече наближава 10 часа, този път много е закъсняла, мисля си, друг път обикновено ме вика към шест-седем часа сутрин, я круши да ми даде, я да ѝ включа джиесема. Отваря си нашия вратник и аз тичам да видя какво има.
– Мимооо – вика тя, аз съм почти до нея, ама тя продължава да си вика. – Мимооо, ела ма! Ела да ти кажа: пред вас спря една кола, слязоха мъж и жена и стовариха нещо у вас. Теб те нямаше, затова те викам да ти кажа, да видиш какво са стоварили и да се не уплашиш.
Ясно, живият СОТ се е задействал. Има-няма с час и половина след зафиксираното събитие.
– А, добре, лельо Донке, не се притеснявай. Колежката ми беше, жито ми докараха. – давам що годе отчет аз, за да я успокоя и да я отпратя по-скоро.
– Ама и мъж имаше, и мъжа влиза у вас, чу ли?… И стовариха два чувала. Знам аз какво е, жито е, ми то тия лисици трябва да ядат нещо. Изядоха ма, разбери, изядоха ма тия пусти лисици – нощем като ми се покатерят по бастуните, една връз друга, една връз друга, не мога да спя!… И никой не ще да ги храни, е ги е – не ти Петрана, не ти Делка, не ти Драгана, никой ги не ще… Кешки четири чувала жито да ти бяха докарали – мърмори тя, но се е запътила вече към тях си.
Прибирам се отново, преди навън да е започнало да ми мирише на лисици. Малкият си е изял закуската, изпил си е какаото и е пуснал диска със сериите на Розовата пантера. Той знае колко много се смея на белите гащи и въобще на пияната вещица от серията за Пинкарела, гледаме епизодите и чакаме да дойде и този. През това време по околните улици на бавен ход минава бус, от който някакъв търговец с мегафон повтаря неизменното „Орехи и кожи купувааам“. Минава и по нашата улица и спира пред нас. Нито имам кожи, нито орехи продавам, орехите си ги ядем. Слиза човекът и започва да свири с уста към нас. Няма как, излизам за енти път.
– Алооу, къде са лисиците? – вика ми изкупвачът нетърпеливо. – Давай ги, докато са живи и кожите им са пресни-пресни! На сметка ще ти ги взема, по двайсе лева парчето.
Прочетете още от Иглика Дионисиева:
„5 от 25“