смъртта ми е по-силна даже от лятото
и настъпва на тласъци
намирам я в блато
изкопала до кости прахта от земята
и рови до кофите вече
където някой преди малко изпрати
малко кутре, та това е човечност
прибирам я плахо в скута си
и тя потреперва, и аз съм несигурен
влажно скимти и леко побутва се
свива опашка в позната ми фигура
и започва да кашля, заспива с хриптене
на света няма останал човек да я вземе
тя е последна и тромаво стъпва
и ляга отгоре ми, заровила нос в дома си
последната смърт е избрала своя вечен стопанин, та нали е човешко
моя лятна уморо, есенна скръб
и нека не спорим, че смъртта ни е вечна
това ни е ясно, ще го усетиме скоро
и вечно ще спим, та това е човечност
Прочетете още от Константин Небешков тук.