Път
Плът,
остани за минута
на същото място.
От болката падат парчета.
Чуй трясъка.
Свободата е кожа и кости
пред тлъстата лудост на бягството.
До счупване вкопчила нокти,
задръж още няколко крясъка.
Задръж и клепачите спуснати.
Има ли смисъл да гледаш
как целият свят си е цял? –
тази везна натежава
и капе солено по устните.
Сега изравни своя дял –
разпадай се дотогава,
докато хиляди пъти проглеждаме.
Парчета
Когато между костите живеят
любови, стари колкото планета,
в очите ти объркано се смеят
рози, слънчогледи и лалета,
превърнати в един единствен цвят,
обагрил прашна кошница със спомени;
в един единствен смесен аромат
на сол, от кладенци отронена.
Когато между устните умират
любови, стари като тухли,
ята горещи птици се събират —
Южнякът хладно ги издухва
като цвета на преполятото мушкато,
като листата, паднали от ореха,
щом не е нужна сянка на гората,
а ти намяташ все по-тежка дреха.
Когато между нощите остават
любови, стари като истини,
пътеките в моретата се давят,
а казват, че Луната е единствена.
Земята също е единствена. И пита
защо поглеждаш другите планети.
Земята често я болят без сън очите
да гледа как еднакво спим и светим.
Остаряване
Нека да има смисъл от тази нощ.
Ако ще губиш цвета си в безсъние,
дай го на някого.
Нарисувай прозрачните ангели като лоши.
И в плътния хор на смъртните
изпей лятото.
По слух
Откъде да препишем
думите, спуснали
слабите силуети
зад гласа на певицата,
скъсал скалите.
Скъсани листове.
Скъсани листове.
Смисъл след смисъл
се сливат с Луните ни –
снимки на старата песен, която
сломени
сами си измислихме.
Прочетете и други стихове на Кристина Станкова.