Кристина Станкова е родена и научена да скача на ластик и локва в град Провадия. Гимназиалните си години е прекарала в писане на домашни по испански и неуспешни опити за спазване на правилата в едно варненско общежитие, а студентските – в също толкова успешни опити да разбере защо столицата ни е София. В заетото си време работи с малки деца и пише курсови работи върху философски текстове. В свободното се опитва да пораства без насилие и да пуска всичките си „философии“ да си отиват недописани. Пише, за да казва на света неща, които знае от себе си и на себе си – неща, които знае от света. С други думи, пише, защото така среща на едно място връзката си със света и отделеността от него, както и хилядите следващи ги отделености и връзки. И, в най-добрия случай, ги слива. В най-лошия оставя това за по-лоши случаи.
След запетаята
Твърде много шум и изведнъж
искаш да разкажеш тишината –
някакво небе зад някой мъж.
Живото листо без капка вятър.
Стихове, съблечени от страници.
Думи, неповторени по навик.
Място, на което ходиш с раница.
Празен ден и спуснати ръкави.
Свикнахме светът така да трака,
че си го представяме ритмичен,
за да не признаем празно чакане
да го видим лесен за обичане.
И да не запеем, че не чуваме
никакво туптене посредата му.
Думи за любов. Протрити думи.
По-клиширани от самотата ни.
По-неискрени от крясък, който
иска да разкаже тишината.
Всичко е повторено по навик, но
нося още нещо да ти кажа.
Прочетете още от Кристина Станкова:
цикъла „Парчета“
„Управление“