Лауреатите на „Южна пролет“ – 2020 г.
Националният конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ – Хасково, през 2020 г. се проведе в условията на пандемия. Това наложи организаторите, авторите и журито на конкурса да работят дистанционно и да намерят форми, чрез които да оценят дебютните творби и да отличат най-добрите. И вместо през пролетта, конкурсът се случи предколедно в 2020 година.
През 2020 г. конкурса участваха 22 автори. В литературен жанр „Поезия“ се конкурираха десет книги, в „Проза“ – осем, в „Детска литература“ участваха две произведения, в „Литературна критика“ също две книги. В жанровете „Драматургия“ и „Филмов сценарий“ липсваха участници.
Журито на конкурса, което работи в тази извънредна ситуация, е в състав:
Председател:
Проф. дфн Сава Василев – литературен критик и писател.
Членове:
Владимир Шумелов – литературен критик и писател;
Ангел Дюлгеров – литературен критик;
Владимир Стоянов – поет, писател;
Ясен Калайджиев – писател.
Званието лауреат, бронзова статуетка „Пегас“ и парична награда в размер на 1 000 лв. журито присъди на:
– В жанр „Поезия“ – Виолета Кунева за стихосбирката „Почти всичко е наред“;
– В жанр „Проза“ – Николай Ценков за книгата „Човекът, който продаде морето“;
– В жанр „Литературна критика“ – Елена Борисова за книгата „Фантастика и познание“;
– В жанр „Детска литература“ – Ненко Генов за книгата „Сбогом, дневнико!“.
Съпътстващи награди в рамките на регламента на конкурса бяха присъдени на:
– В жанр „Поезия“ – Мартин Илиев за книгата „В печалния хан на дните“ и Георги Георгиев за книгата „Автобиография на страха“;
– В жанр „Проза“ – Виолета Стайкова за книгата „Дъното на рая“, Мартин Касабов за книгата „Когато великани ходеха по земята“ и Яна Станкова за книгата „Дневниците на Ая“;
– В жанр „Литературна критика“ – Ралица Люцканова за книгата „Жени и чудовища. Новата женска готика“;
– В жанр „Детска литература“ – Стела Йосифова за книгата „Шоколадовата фабрика на Дядо Коледа“.
Община Хасково присъжда наградата „Александър Паскалев“ за цялостен принос в областта на литературата и изкуството.
Носител на наградата „Александър Паскалев“ за 2020 г. е поетесата Ели Видева. Тя бе удостоена с тази награда с решение на жури в състав: председател Мария Вълчева – зам.-кмет на община Хасково, и членове: Йорданка Иванова – началник отдел ОКМДС, Кирилка Страшникова – директор на РБ „Хр. Смирненски“, Деян Янев – председател на ПК по образование, култура и вероизповедания в Общински съвет Хасково, и Недялко Бакалов – литературен критик.
ПОЕЗИЯ
Виолета Кунева – „Почти всичко е наред“ (поезия), изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2019 г., 62 с.
Младата Виолета Кунева от София е завършила Софийския университет и в момента се занимава с право. Работи като юрисконсулт, a в продължение на две години и половина е била част от юридическия екип на Съюза на артистите в България. Но както немалко от младите, и пише – талантливо. Доказателство за това са редица нейни награди, както и публикации в литературни издания и антологии. Стихосбирката й „Почти всичко е наред“ печели Национална награда за поезия „Иван Николов“ – 2019 г., за дебют.
Отлична препоръка за книгата е, че е дело на издателство „Жанет 45“ (редактор Надежда Радулова, художник Неда Ангелова), както и хубавият PR на четвърта корица от Марин Бодаков и Петър Чухов.
Критиката отбелязва, че появата на тази книга е добър дебют, а първата издадена творба е и заявка дали авторът й има потенциал да продължи, както и посоката, в която би се развивал (разбира се, има и немалко изключения от двете). Като за начало Марин Бодаков (в рубриката си „Ходене по буквите“ във в. „К“, когато изданието бе още живо) тръгва от заглавието и по-точно от съдържащото се в него наречие „почти“ (отбелязвайки мимоходом неговата висока честотност в заглавия на книги от редица български автори, актуални на книжарските лавици в момента). Това отбелязване е уместно, защото показва някаква посока на мислене и поетическа реакция към променящия се свят, неговата хлъзгавост и недовършеност… „И веднага се сдобиваме с усещането за неудобство и неприятност, с усещането за чоглавост.“ – допълва Бодаков. Едно от стихотворенията е именувано „по-добре никога отколкото късно“, то добавя към предните характеристики и чувството за липса, скършена надежда. Кратките стихове са 58 – някои без заглавия, някои със заглавия в bold, в нормалната за съвременната поезия безформеност и безпунктуационност; стихове, привидно хаотични и неорганизирани тематично, но всъщност минимилистичен опит да организират/хармонизират/проектират външния свят върху своя, поетизирайки абстрактни понятия като щастие, свобода, лъжа, истина, любов, смелост, отчуждение, надежда, апокалипсис…; тя търси смисъла им и го разроява. В. Шимборска казва: „Каквото и да е вдъхновението, то се ражда от непрекъснато „Не знам“. И още: „Предпочитам адския хаос пред адския ред“. Скепсис, неувереност? Разбира се, по малко и от двете, но по-скоро желание за промяна, внушение, че въпреки „размириците“ (които са „пренебрежими“), „любимите несъвършенства“, „всичко е наред“. Достатъчно „азова“, разголена, но едновременно и интелектуално натоварена и „хладна“ стихосбирка, която дозира чувственост и рационалност, без да флиртува с тях. Стихове, които изследват вътрешния и външния свят от позицията на „не знам“ и „почти“ и очертават една лична лирична територия, изпълнена с „неравност, която обръща посоката, неудобството, което ме кара да се спусна надолу, да се загледам, да разкажа, да задавам въпроси. Онова, което ме дели от съвършенството и разрушителното спокойствие. „Почти“ е живецът на нещата.“ (от нейно интервю). И още от същото интервю: „Да, „почти“ е междинно състояние, което съдържа много възможности и няма как в него да се отпуснеш удобно. В същото време понякога пораженията осигуряват баланса, без който нищо не може да бъде наред. И, за да затворим кръга до началото, колкото и да е парадоксално, „почти“ може да е синоним на „всичко“.
Стихосбирката е сглобена от стихове, всеки от които носи промяна – в личния най-вече, но и във външния свят и неговите движения. „Поезията – и когато чета – е опит да разбера къде съм. Разглеждам всяко стихотворение като снимка, като карфица, която показва местоположението ми в конкретен момент. Естествено, в следващия то се измества.“ – казва авторката (в горното интервю). Което означава развитие, бъдеще за нейната поезия и поетически опити. Когато затвориш последната страница на книгата, ти светват думите на нейните критици – „фино и иронично изследва самата себе си“, „Деликатна поетическа решителност и емоционална ерудиция…“, тогава те излизат от своята клишираност, добиват смисъл и пълнота.
Читателските и критически ракурси към книгата могат да бъдат различни, което говори добре за самата нея, както и за бъдещата й рецепция.
ПРОЗА
Николай Ценков – „Човекът, който продаде морето“ (разкази), изд. „Colibri“, С., 2019 г., 107 с.
Както и другата участничка в конкурса за 2020 г. Виолета Стайкова (която обаче дебютира с роман), и Николай Ценков влиза в конкурса с прозаическа книга (обаче сборник с разкази) и подобно плътно професионално CV – роден през 1985 г. в Ст. Загора, с висше юридическо образование и дисертация в областта на социалната философия; заемал е ключови позиции в частния и публичния сектор – в сферите на икономическата дипломация и проектното финансиране. Дотук добре. Както и професионалната работа по ръкописа от страна на елитното издателство „Колибри“ – чудесна корица на Росен Дуков (който е и автор на илюстрациите), редактор Татяна Джокова и коректор Донка Дончева.
Тънката книжка (малко над стотина страници) събира 42 разказа, леко екзотични и необичайни за България като тематика и съдържание. Анонсът на четвърта корица сочи, че повечето от тези сюжети са по „действително събития, разказани през гранични човешки ситуации“. Казано иначе, България почти отсъства. И въпросът – това вредно ли е, или напротив?
Още в първия разказ „Имаш ли нещо против да те обичам вечно“ тази (вече не необичайна за новата ни литература) „екзотика“ е заявена: действието се развива в Катания, където пощенският раздавач Алфредо Фиорела 35 години разнася пощата и заедно с нея и своето постоянно любовно послание до едно момиче (впоследствие жена) – Арабела ди Камастра. Тя го отблъсква, а по-натам се жени, същото го сполетява и него. На финала, 35 години след като е връчил първото си послание, тя капитулира, предава се. Те са в навечерието на своята „есен“, но упоритостта на Алфредо придобива митично-легендарни измерения в една наглед конкретна битово-любовна ситуация от модерните времена и идва да потвърди доказателството, „че всичко, което искаш да разбереш, идва едва тогава, когато то е напълно безполезно“. (Няма да отпращам към Маркес и други чужди и български автори, защото аналогиите тук са нерелевантни.)
Подобна общозначима тематика, вървяща в световната литература през вековете от античността до модерните и постмодерни времена, продължава и в другите текстове от книгата. Пътешествието продължава през Превели, о. Крит, 1941 г. (историята на монаха Петрос, който помага за спасяването на англичаните и, престъпвайки монашеската клетва, напуска манастира завинаги). Минава през сходния по тема с предишния разказ – „Рапорт от острова“ (в Йонийско море), спира в красивата и студена“ Виена („Човекът, който продаде света“ и „Човекът, който купи света“), спира и в Малага („Преди бурята“; не знам, но с нещо ми напомни добрите кратки неща на Хемингуей), и в Дъблин („Надолу-нагоре“; добри намигания към Джойс, но в стил Хем), разказва ни за Джакарта, Индонезия („Старите момчета“; намигания към темата „Мисия Лондон“, може би). Да не забравим, и България е тук: особено Созопол (емблематичния за сборника текст в средата на сборника „Градът на спасението“, но и „Смърт в Кладница“ и близкоисторическия „1943-та“, свързан с еврейската тема). А също и финалният разказ „Шегата на розите“ (по мотиви от есето на немския социолог и философ Георг Зимел „Рози. Една социална хипотеза“), който със своята хипотетичност е чудесен финал на краткото пътешествие в света на охудожествените човешки идеи и чувства.
Накратко – дебют, изпълнен с ерудиция, художествен нюх и много чувственост/чувствителност, за който трябва тепърва да се пише. А България? Тя е там, четете между редовете. По-важно е морето, затова е в заглавие на книгата („– Морето казва не, после да. С всяка вълна – с шепот се защити той.“, с. 14).
ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
Елена Борисова – „Фантастика и познание. Без/граничност на познанието в българската фантастична проза“ (монография), Изд. Център „Боян Пенев“, С., 2019 г., 327 с.
Монографията на Елена Борисова от Института за литература при БАН е изключително професионален труд върху темата „Фантастика и познание“. Изследването критически анализира фантастичното като особен вид литература, разглежда го като присъствие в текста и вън от него. То се базира върху трудовете на Цветан Тодоров („Въведение във фантастичната литература“, 2009), Розмари Джаксън, Катрин Хюм, Дарко Сувин. Но, допълва авторката: „У нас важни за осмислянето на фантастичното като присъствие в литературата са трудовете на Елка Константинова, Огнян Сапарев и Миглена Николчина, които представят и важни литературно исторически посоки за появата и развитието на българската фантастика“.
Структурата на книгата включва три глави: 1. Фантастичната литература като художествено и философско явление. 2. Фантастичното изображение и аспекти на метафизичното познание в българската проза след 1960 г. 3. Трансформация на религиозни и окултни мотиви във фантастичната литература след 2000 г. Освен тях има и Въведение и Заключителни думи, три резюмета на английски, руски и румънски език, Цитирана литература и Библиография.
Спектърът от български автори, които са включени в изследването, е достатъчно широк, а организацията на произведения, с които работи изследователката (включващи космически пътешествия, контакти със същества от други светове, биотехнологически вмешателства в човешкия организъм, възможността на съзнанието да преодолява всякакви препятствия и пр.), предполага, че интересите засягат и частна проблематика.
За методологическа основа на монографията са използвани научните тези на Имануел Кант, като се разглежда въпросът за това как човешкото познание може да осмисли явления от различни равнища на бита. Връзката между наука и литература възприема познанието като елемент на повествованието. Изследването доказва, че тази теория е приложима към произведенията на българските автори и световната фантастика. Интересът на родната ни фантастика в разглеждания период (1960 – 2000 г.) към космическото пространство, към моделирането на човешкото тяло и съзнание се задълбочава. Писателите все повече се интересуват от окултизма и религиите. Променя се фокусът на познанието и това се отразява в търсенията на българската литература след 2000 г., разширяват се практическите и теоретически рамки на изследователските анализи, а това се отразява благоприятно на развитието на художествената фантастика.
Смятам, че изследването заслужава вниманието на специалисти и широка читателска аудитория. Изданието е дело на Издателски център „Боян Пенев”, с редактор Пенка Ватова.
ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА
Ненко Генов – „Сбогом, дневнико!“ (роман-дневник), изд. „Хермес“, Пловдив, 2019 г., 160 с.
Интересна книга с реципиент (официално) учениците (тийнейджърите). И понеже е интересна, това вероятно е наложило и появата на нейното продължение „Сбогом, дневнико 2: Планински патаклами“. Но тук ще стане дума за първата излязла от печат книга от предполагаемата (нескончаема) поредица.
Още в началото ще направим уточнение, че книгата излиза в перфектно издателско решение на изд. „Хермес“ и също толкова хубави рисунки на автора Ненко Генов. Автор на корицата е Тодор Пунгеров, редактор Деметра Димитрова. И две думи за автора: Завършил е английска филология, а след това и кинорежисура. Работил е в телевизия, а понастоящем е учител по английски в Полша, където живее със семейството си. Там е и сценарист на няколко детски театрални постановки. Създател на блога „Книжни Криле“.
Накратко: дневникът е на петокласник в днешни дни в България. Естествено той се казва Н.е.н.к.о. Г.е.н.о.в. (абревиатура, никнейм, „При книгите май му викат псевдоним, не съм много сигурен.“). В него той описва приключенията си от момента, когато започва да учи в ново училище. Първо губи скъпарския си телефон, което го изправя пред неразрешими дилеми и предстоящи рестрикции. Ето защо героят и приятелят му Дончо се отправят по следите на телефона, за който подозират, че е бил откраднат. По време на разследването обаче момчето ще обиди единствения съученик, който е бил любезен с него, а също и момичето, по което тайно (дори и от себе си) си пада. А междувременно авторът на дневника ще разбере някои истини за важните неща в живота и ще открие нови приятели… без дори да търси за целта в Гугъл.
Романът е написан на езика на днешните деца и говори за тяхното ежедневие. По един по-лек, непосредствен и актуален начин книжката засяга темите за семейството, приятелството, лоялността, признаването на собствените грешки, както и трудностите в това да си нито много малък, нито много голям.
Изключително забавна и интересна, тази книжка обаче не е само за развлечение. Тя служи и като „помагало“ на тийнейджъри, родители и учители в различни ситуации – и весели, и малко тъжни. Без да бъде книга за „сухари“ (както пише отдолу на първа корица), тя има и за цел да промени нашето мислене, да ни направи по-добри. Предимство на тази книга е също това, че е роман-дневник от български писател, а досега подобни като жанр книги са били почти изцяло преводни. Те са много популярни, защото децата обичат да четат за неволите на техни връстници, особено когато тези перипетии ги карат да се заливат от смях. В българския вариант има доста разлики от преводните книги, защото има разлика в начина на живот и бекграунда, но пък тук е предаден изключително сполучливо езикът на тийнейджърите, училищната атмосфера, новите технологии и пр. Освен това книгата предлага и интерактивен елемент – идеята за блог, който разширява информацията, вдъхновява и прави креативни децата; сайтовете „Зелени Балкани“ и „Уча.се“. И не на последно място – прекрасните илюстрации на автора, изображения, които не просто илюстрират текста, а го допълват. Те са и намигване към връстниците на героя, а и към учители и родители, допринасят със своето хумористично-саркастично звучене и забавен характер за лекото възприемане на текста и това се харесва на децата.
Автор: Владимир Шумелов, член на журито
Още от Владимир Шумелов тук.