Лучиан Блага – поет, философ, драматург, белетрист и преводач. Роден на 9 май 1895 г. в село Ланкрам (окръг Алба), Трансилвания.
Основно и гимназиално образование в Себеш и Брашов, където се дипломира през 1914 г. По време на войната се записва като студент отначало в Сибиу, във факултета по теология, а през 1917 г. е във Виена – студент по философия, наука към която изпитва истинско влечение (от ученическите си години чете Кант, Шопенхауер, Платон…).
Като поет дебютира през 1910 г. в сп. „Трибуна“, а първата му книга е „Поеми на светлината“ (1919), наградена от Румънската академия през 1921 г.
Дипломатическата му кариера (1926–1937) е свързана със служби във Варшава, Прага, Виена, Рим и Лисабон. След 1940 г., когато Румъния е задължена да предаде на Унгария Северна Трансилвания, постъпва на работа в университета на Сибиу. Преследван е от комунистическия режим.
Заема скромната длъжност на библиотекар, продължава да пише стихове и философски студии, превежда много интензивно чужди автори, главно от немската литература (прави нов превод на „Фауст“ от Гьоте).
През 1960 г. получава правото да публикува, но поетът умира на 6 май 1961 г. Погребан е в родното си село Ланкрам. Погребението на Лучиан Блага става повод на големи студентски демонстрации в цяла Трансилвания. Моралният му авторитет е огромен.
Днес Лучиан Блага е считан за един от големите поети на Румъния и Европа.
ТИШИНА
Такава тишина и сякаш чувам в нея
как лунните лъчи се блъскат по стъклата на прозорците.
В гърдите ми
се буди глас незнаен
и песен стародавна, за чужд копнеж запява.
Разказват, че нашите деди, изгинали са твърде млади,
във вените със буйна,
страстна кръв,
и слънце живо във кръвта,
се връщат в гърдите ни –
живота си неизживян
да доживеят.
Такава тишина и чувам в нея
как лунните лъчи се блъскат по стъклата на прозорците.
Дали и моята душа след векове
във нечии гърди не ще пропее
по струни нежни от тишина, покой,
по арфата на мрака – за погубената младост,
за надеждите разбити? Кой знае? Кой ли знае?
ВЕНЕЦА С ЧУДЕСАТА НА СВЕТА НЕ МОГА ДА ПРЕКЪРША
Венеца с чудесата на света аз не прекършвам
и не убивам никога с дъха си тайните,
които пътьом срещам
в цветята и в очите, по устните и в гробниците хладни.
Тъй лесно светлината людска
убива непроницаемата тайна
на глъбините мрачни.
Със светлината своя аз умножавам
тайните в света –
и както белите лъчи на нашата луна
не намаляват, а усилват трепетите на нощта,
така и аз зората мрачна украсявам
със тръпки силни и загадки свети.
И онова, което тук докрай не е разбрано,
съвсем не може вече да се разбере
от моя поглед –
защото влюбен съм
в цветята и в очите, във устните и в гробниците хладни
ПРЕЗ ДИМА
Дочувам кратък полет с крясъци
на гъски сред студени пасища.
Отнякъде долита песен –
слова, мелодия – прастари.
Замлъква свирката и друго не подхваща тя.
Алелуя, погледът ми се изпълва с птици,
с вятър.
Останах верен и докрай покорен на живота,
но мисъл мъдра и дълбока все пак не му дължа.
Макар в движение, се спирам често
да видя небосвода как тъне във вода.
От шумата на селото измъквам се,
то сякаш от библейска шатра.
Алилуя, днес е като никога –
аз, брате, уморен съм
от калната земя
и от дима ѝ, плъзнал от огнищата нагоре
ЛЯТО
Далече по хоризонта – една след друга –
безмълвни мълнии потръпват
като нозе на паяци,
изтръгнати от тялото,
което те са носили.
Жега е.
Земята е безкрайна пшенична нива
и глас на скакалци.
Под слънцето класовете
притискат към гърдите си зърната
като кърмачета.
Лениво времето разтегля миговете си
и след това заспива
сред алените макове.
Наблизо щурец просвирва.
ПОСЛЕДНАТА ДУМА
Наех звездите
и сред зодиите древни
се изгубих.
Животът с кръв и празни думи
от дланите ми се изниза.
И кой ще ме упъти по водата?
Ще ми посочи брод през огъня?
Ще ме избави от птици хищни?
Дори и пътищата ми избягаха.
Не ме желае
никъде Земята.
Как прокълнат съм!
Ще се убия ведно със кучето
и със стрелите, дето ми останаха.
До корените твои ще се погреба.
О, Господи, дръвче съм плодно, белязано отдавна!
ВЕЛИКИЯТ ПРЕХОД
В зенита си е Слънцето – поело везните на живота.
Небето се раздава за водите на Земята.
Животните спокойно и без стръв минават,
привлечени от сенките си в коритата на реките.
Листата се навеждат ниско –
същинска приказка!
Тук всичко иска да остане в Сътворението изначално.
Кръвта ми единствено оплаква
отминалото детство,
тъй както старият елен зове сърната,
покосена от смъртта.
А може би и детството ми мъртво е?
В земята вкопано е дълбоко?
Напразно чакам вест от него –
тук само пещерите екнат,
потомците са тъй далече.
Кръвта без отговор остава.
Ако е тихо, все пак ще се чуе
как сърна потропва с копитца по смъртта.
Не зная по кой от пътищата да поема.
Като убиец съм, който натиква кърпа
в устата на поредната си жертва, за да млъкне.
Затъпквам с крак останалите извори все пак,
за да утихнат те завинаги,
завинаги да замълчат,
завинаги да замълчат…
Биографична бележка и превод: Огнян Стамболиев
Прочетете още от Лучиан Блага:
Метафизични пейзажи