В. килима
– Разбира ли?
– Да. Схваща.
– Схваща, хм, ясно. Какво прави тук?
– Явно има причина.
– Причина казваш. Ха! Как попадна тук, младежо?
– Ами, ааа, случайно.
– Ха, случайно! Няма случайни неща!
– От къде е?
– От друго място.
– От друго място! Всички сме от другаде. Дааа, личи, личи. Нооо! Мхм. Какво искате, какво искаш ти, другостнико?
Мъжът довел го в квартирата го погледна подканващо. Той сведе поглед към вехтия килим, след което неволно го вдигна към маската окачена над китарата.
– Ха-ха-ха – мрачно се изсмя възрастната дама. Острият ѝ поглед прониза другия мъж. Той тутакси извади една папироса от табакерата на масата и с нервен поглед затърси цигарето.
– Там, там, но давай, по-бързо. Какво ти става Альоша, мерзавецо – каза тя с дълбоко раздразнение. Мъжът видя цигарето в улея на пепелника, набоде цигарата и с едвам доловим реверанс ѝ го подаде. Драсна клечка кибрит, но тя направи жест на отказ. Подобно на слепец ръката ѝ заопипва повърхността на масата, докато накрая не попадна на свещника. Вдигна го с два пръста и поднесе мъждукащият пламък към лицето си.
– Така, така! Докъде бяхме стигнали – оплетоха се през димните талази думите на възрастната дама. – А, да, говорихме си за безчетната орда идиоти подобни на теб, които са стояли на прага ми и са молели през затръшнатата врата да ги пусна. Апропо, вие как въобще влязохте? А, даа, Альоша, Альоша, безделнико подъл, ти си виновен. Крепостта винаги пада отвътре. Нооо, без значение. Щом дураче тук си вече тъй да е. Альоша, чаши! А ти, натрапнико, донеси… я, чакай, чакай, повелително каза тя и с неподозирана елегантност подхвана сребристо-русите си къдрици, нави ги на кок и нежно го умъртви с незабелязаната дотогава сребърна игла в ръката ѝ. Облото ѝ бяло, някак неопетнено от времето лице, светна като луна в сумрака. Черните ѝ очи блеснаха като девически за миг, разляха светлината си по меките ѝ скули и с едно докосване възродиха сладостната розовина на плътните устни. Леко навлажнени те се разтвориха, за да погълнат с глътката въздух магията на припомнената младост. Стаята сякаш отново притъмня, а сянката на старостта я пое в лоното си. Усетила момента тя въздъхна и тутакси влезе в ролята на настоящето.
– Тиии, въобще, какво правиш тук?
– Не знам – каза спонтанно младият мъж.
– Знаеш ли въобще нещо за него?
– Не.
– Искаш да научиш нещо, така ли.
– Не зная.
– Кой си ти?
– Никой, отвърна той.
– Никой от никъде, търсещ нищо. Ха, ти да не си тръгнал по пътя на пробуждането, дураче – насмешливо отвърна тя и додаде. – Альоша, къде го намери тоя бродник?
Мъжът повдигна безмълвно рамене и доля водката в последната чаша.
– Ноо, добре, така да е – усмихна се едвам доловимо жената и самотна искрица пробяга през очите ѝ. – Давай ги насам!
Младият мъж се изправи и с неуверена крачка запристъпва към стената. Светлината на залязващото слънце се процеждаше през избелелите завеси и разстилаше същността си за сетен път този ден.
– Всички ние сме винаги някъде, обитаваме обитавани, проектираме проектирани, облакътени сме на себе си, обзавеждайки се с това, което е – във всичките му форми – чу гласа ѝ зад себе си. Тилът му потрепна неволно, дясното око заигра сякаш в такт с метронома върху пианото и той посегна към месинговата отливка.
– Ноо, давай, момче, по-бързо! Нямам цяла вечност на разположение, каза тя през дрезгав смях. Той овладя, доколкото бе способен, обладалото го напрежението, присегна се и откачи металното лице. Светлите петна по стената, отцеждали се толкова години през очите и устата светнаха като изображение върху повърхността на далечен спътник. С усилие успя да се откопчи от хипнотичната им сила и посегна към грифа. Тогава забеляза, че той сочи надолу. Не бе виждал досега китара окачена наобратно. Неволна асоциация му напомни на мъченичество. Чу отново подканващия смях, който сякаш подхвана ръката му, разтвори дланта му, обви пръстите около грифа, откачи китарата и го поведе обратно към креслото срещу източника си.
– Сядай, какво стърчиш като олющена бреза. Маската остави на масата, китарата дай на мен.
Той изпълни чинно нареденото и седна до Альоша. Чашите бяха пълни с връх. Тя постави инструмента на бедрата си и тялото ѝ тутакси се изпъна като струна. Вдигна стакана пред бялото си лице с деликатна чупка в китката:
– Ноо, давай, днес ще пием за нея, мнимата случайност и за него, гласът разкъсващ одеянията ѝ и страстно обладаващ същността ѝ. Наздраве! Докато оставят чашите Альоша вече ги пълнеше наново.
– Твой ред е, дураче, слушаме! – каза ехидно жената.
Младежът вдигна стакана, блуждаещите му очи се спряха на криволичеща димна диря, а гласът му ниско възпроизведе:
– За онези уж лъжовни думи и форми, зад които обаче се прокрадва реалността. Наздраве!
Дъната се забиха в масата, а старицата поде с парлив все още дъх:
– Ха, ти вярно си измислен или си се измислил по странен и объркан начин. Много водка имаш още да изпиеш докато осъзнаеш колко надълбоко в булото си. Ноо, нищо, нищо, така е по пътя. Глупав и наивен си, но ние харесваме децата, нали Альоша. Русолявият мъж с киргизките очи повдигна дяволито вежди и за сетен път обърна ганиметски гърлото на гарафата.
– Макар че никак не ми се слушат брътвежите ти Альоша, любопитно ми е какво ще кажеш по повод поредната си глупава постъпка – каза тя и погледна към младежа. Альоша изпъна по войнишки лакът и с грапав глас каза:
– За виденията и колелото!
– Ха, пияна маймуно, пак нацели! Наздраве!
В стаята беше вече съвсем тъмно като единствената светлина идваше от блещукащата свещ между тримата. Домакинята отвори чекмеджето на ореховата маса и извади още две дебели свещи и стара резбована лула. Обърна китарата, почука с върховете на пръстите си по гърба и в скута ѝ изпада малка кожена кесийка за тютюн. Драсна клечка кибрит, пламъците поеха жадно кислорода, восъкът плътно разнесе аромата си, а сенките волно заиграха по напукания таван. Альоша стана и бавно закрачи към една от другите стаи в старата къща. Върна се с три чаши с издуто дъно, захарница и причудлива кана с канелка, пълна с ледена вода. Настани се удобно в креслото си и извади от бар-шкафа до него бутилка и три плоски, проядени като от молци сребърни лъжици. Напълни чашите до горния край на уширението със силно дъхавия на анасон и билки алкохол. Постави лъжиците върху ринговете им, а отгоре нагласи по една бучка захар. След това намести първата чаша под чучура, отпусна леко хватката на клапата, а капките отмерено, като индианско мъчение, започнаха да разграждат целостта на кубчето. Всяка една сълза разреждаше тюркоазената течност, избелвайки фино зеления ѝ цвят. Старицата, която също бе наблюдавала ритуала отмести поглед изведнъж, взе лулата и няколко пъти удари гнездото й в челото на месинговата маска. Овъгленото съдържание изпада, а тя с потреперваща ръка започна да я зарежда. Стенният часовник удари десет пъти когато и третата чаша пое последната капка. Възрастната жена се прокашля. Запали. Вдиша, задържа, издиша. Отново. Подаде. Младият мъж пое лулата и опъна с пълни гърди. Димът се разля в дробовете му, които засмукаха жадно от живителната му сладост. В следващия миг тялото се отпусна в креслото, главата се откачи от атласа и тилът потъна в пришитата възглавница на върха на плюшената облегалка. Альоша пое с усмивка лулата и закади като стар китаец в опиумна квартира. Движението на махалото в сумрака и припукването на пламъчетата от свещите напомняха контрастно за господството на тишината. Домакинята погледна подсказващо Альоша, който се присегна и подаде на гостенина чашата с абсента. Той я пое и отпи две големи глътки. Омекотеният от ледената вода алкохол се разля с хипнотично омайване в тялото му.
– Е, Никой, май е време да посвирим вече – каза възрастната дама. Тя остави питието си до металната отливка, намести китарата на барда върху бедрата си, лявата ръка подобно на вълна започна да мести пръстовките по грифа, а пръстите на дясната затанцуваха по струните, разслоявайки акордите до нежността на техните ядра. Думите една подир друга полетяха и се зарееха волно в обиталището:
– В ъгъла лежи, той е там, леглото е прогизнало, трепти, трепти, тресе се, ессе, хомо, хомо, ессе, той е там, трепери, гони привидения и страх, знае защото те ще го последват първи в онзи следващ неизбежен миг, вика, вика, не, крещи, пуста пустота, не виждам я, ненавиждам я аз затова, че невидима остана тя, за мен, ей, дураци, продажници, простаци, дайте ми иглата, не мога да се простя аз със земята, думите ми всички излязоха лъжливи, формите ми всички далече от реалността са присвоими, не, не ща, страх ме е, не искам, готов не съм, пак ще дойде всичко с пълна сила, водопадите не ще отмият демоните на ония, които аз съм и не мога да изтрия, дайте, дайте ми иглата, мерзавци, скупчени в лайната, тибетците ги няма, кой ще шепне на ухото ми от книгата на мъртъвците, кой ще води ме в борбата сред лъжците, кой, кой, марина, ти остана като изпепелена в спомените, в скрина, има, има дяволи, има, има и мнозина, дето храчат привиденията в кръговете на вси-вси-всина, върти се той, бълнува, никой не издържа агонията, двама, те от близките му най-бяха, извадиха морфина, облещи се окото черно, брадата настръхна над заровения кръстен символ, разбуйства се, разпсува, махнете таз илюзия, пуснете реалността да ме вземе, не, не, не мога, не съм готов, ще се върна аз като отрова, о, о, о, обръща се той в леглото, тупва като труп в килима, ръцете праскат трима, онези двама го подхващат смело, увиват го в персийската постеля, набиват вената и край, заспива. Ще се успокои за час-два, докато докторът прекоси булгаковата гора, казват приятелите верни и надигат водката безмерни, отиваме нии в тази стая и палим лулата с тамяна от рая, той захърква там предсмъртно, трупно омотан в пашкула. Никой никога не чува последната му дума…
Лъчите пробиха клепачите му, той отвори очи и запремижа. Огледа се. Старицата я нямаше в стаята. Масата беше разчистена. Маската висеше над обърнатата китара на стената. От всекидневната се чу шум. Альоша се подаде на прага с кърпа в ръка.
– Време е да тръгваш, приятелю. Няма да те изпращам. Ако е писано ще се видим отново. Сбогом – каза русолявият мъж с киргизките очи и отново влезе в другата стая. Той се надигна от креслото олюлявайки се, погледна за сетен път маската и китарата и се отправи по спомен през лабиринта от коридори към входната врата.
– Сбогом, дураче – долетяха стържещите ѝ думи.
– Сбогом – каза той и затвори врата зад себе си.
През нощта някой бе забравил празна бутилка на стълбите под паметната плоча на Висоцки.
Прочете още от Любен Димитров тук.