Любен Димитров: „Моно“

      Коментарите са изключени за Любен Димитров: „Моно“

Моно

… цялото несъвършенство, непостоянство, изменчивостта и привидността на тези толкова удобни, характеризиращи, изковаващи и извиняващи невъзможността думи идва, за да демонстрира пронизващо-болезнената вкопченост в неизбежното желание за…

(Какво по дяволите е това? Не ми се четат подобни неща в момента. Ооо, зарязвам. Ще, ще, хммм, какво да правя всъщност? Добре де, чакай да видя какво става нататък, така и така май, я, а, ок, две страници и малко. Това го карам по диагонал, това пропускам, добре, оттук).

… адресат също няма. Лъжа! Имаше един в началото – его! Зад него се показа друг – онзи, далечният, неопределеният. След това излязоха те. Видно несвързаните, невидно свързаните. Всички тези, някои, които са, винаги са били и ще са, докато, докато, докато, блокиране… Не стигат преживяванията, знанията и дълбоката безпристрастна аналитичност, за да се определи размаха на „е“ и липсата му в и около. Най-вероятно става дума именно за тях и за влагата полепнала по върха на дясното кутре след дълбинното му преживяване в дебрите на ушния канал. Вчера той бе прочистен.

(Това са тотални словоизлияния. Няма никакъв смисъл!)

Случвало ли ви се е да сте уши, очи, смущенията между тях и едно натрапено спокойствие, което ви обзема тогава, когато знаете, че сте само това и този срещу вас няма против вие да сте, което искате да сте или ви се налага да сте, точно в този толкова дълъг и повтарящ се момент? Може би иде реч за принудителното наблюдение, или наблюдаване. Дали всъщност, ако някаква външна сила ни застави да се наслаждаваме на, например, чуден пейзаж, от онези, които са толкова чудни, че се чудим чудо ли ги е сътворило, ще го видим и усетим по този начин? А ако тази сила не е външна, а вътрешна, но също толкова деспотична, ние ще съзрем там каквото има да се докосне, в онази му чиста форма и съдържание. И има ли изобщо принуда, която ние да не сме и какво има толкова да се вижда зад?
Съществува гледна точка. Невинаги и не по презумпция нещата се разкриват посредством гледната точка. Те са си саморазкрити, но неоткрити. Често и предимно обаче същностите се репрезентират през мирогледа. Не че не искаме да избягаме от клишето (пффф-клише!), кой не иска, но не на всекиго се отдава. Предавайки се, присъщо на предаващите се, ще го кажем пораженчески: Няма какво да се направи освен да се представят няколко случайни, кратки монолози. Те ще се заиграят, ще се извъртят, ще се смесят и ще се оставят сами да се самопородядействувайкигоизменяйки – се!

(What the fuck. Прекаляваш! Не е оригинално.)

Денят е днес. Мястото е тук. Времето – такова. Вдишването и издишването – несъзнателни. Очите – премигващи. Обонянието – проследяващо. Вкусът – зависещ. Осезанието – лепкаво. Бездната – бездънна. Слънцето – налично. Мислите – хаотични. Съзнанието – прилиотливно. Подсъзнанието – безмилостно. Ние – съществуващи. И изведнъж:   

Монолог 1: Егати комарите!

Монолог 2: Топло е, но да, ако може сметката. Знаеш къде са парите. Ама вземи едрата банкнота, че жена ми утре като бръкне в хюмнетката и съм останал без нея. Да, да, за банкнотата става дума.

Монолог 3: Не, не мога. Тази убийствена реципрочност, тази ресто-отвръщаща същност, тази ограбваща действителност. Искам си момчето обратно!

Монолог 4: Абе, брат, нали знаеш вълка от „Ну погоди“. Цял живот един и същ, ей такова едно – цигарката, чарлстона, заека, свирукането, гони-гонят го, музика, бутилка, веяна риба, обратно, после пак същото и така серия след серия – повторение в неповторимото.

Монолог 5: Животът е прекрасен!

Монолог 6: Въпрос на експеримент. Колко по-съдържателно и осмислено е всичко когато подхождащ експериментално.

Монолог 7: Какво е музиката ли? Ха! Всичко! Тя е мечта.

М1: Гледай сега, става дума за алтернатива, пак забравих репелент, за вечното противостоене на една-втора-трета, на системата. Трябва да има отключване, нещо което да те освети, да започнеш да разбираш. Упоритостта е неизбежна, без нея няма случване, без бъдеще няма минало, без време няма прозрение. Всичко, което е преминало през теб и изведнъж – бам- а, това ли било. И така до следващото -бам- а, ми то било инак и още бам – бам – комар-  бам – бам – от Бедрок till now.  

М2: Много е важно да знаеш какво искаш да видиш и какво искаш да покажеш. Това предопределя избора. Доколко той е самостоятелен или не, е друга бира, но. Животът през визьора е колкото взаимосвързан, толкова и автономен. Той е нещо като праг между измеренията. Едно-две-три-четири-пет… всичко преминава, процежда се и се отразява през него. Нищо обаче не е възможно без атрибутите, инструментите, с които си служиш. Вътре-вън. Без тях няма картина. Досещаш се, нали. Затова е важно самосъзнанието, от което отново се връщаме към избора.

М3: Аз съм реплика, всички сме реплика, колкото и да не ни се иска да си го признаем. Всяка реплика е производна, но и се различава. Аз съм негова реплика, той моя. Докога, докъде? Има ли край? Не, не, компромис не трябва да се прави. Не и в любовта. Не и в тази, човешката, явно и тя подвластна като консуматорите й и, и, и на края. Дааа, ако го няма краят, няма да го има всичко това. Любов!  

М4: Представи си сега, че всъщност сега не е сега, ами е после. Смисъл, ние с тебе двамата не сме тук и сега, а сме там и напред, така де, от бъдещето сме. И както си кибичим разбираме, че сме дошли от бъдещето и виждаме, че бъдещите ни проекции са същите като-както винаги. Казваме едно -Пффф и решаваме отново да се върнем към уж истинското, нашето бъдеще. Хоп и се загубваме, щото ако и там е същото, нали уж от бъдещето сме пътували в бъдещето, кое вече е бъдеще? Смисъл, бъдещето е едно и също в целостта си като бъдеще и няма изменение. Олеее, тая трева още ме цъква. Ха-светулка. Откога не бях виждал светещите отворковци.

М5: Защо тези звезди са там ли, ами защото ние сме тук. Ха, животът е прекрасен!

М6: “Ever tried. Ever Failed. No matter. Try again. Fail again. Fail better”.

M7: Мечта, която е в непрестанно самоосъществяване и самопораждане. Музиката е цел, но цел като предпоставка, причина да удариш пътя. Живот на път! Оп, чуй:

„Well, I’m so tired of crying
But I’m out on the road again
I’m on the road again…“

Гледай, само наблюдавай, как се върти винила. Сякаш безкрайно, но не циклично, а вечно изменящо се. Как беше, ако змията си захапе опашката мигът ще спре и всичко ще се преподреди. Нещо като бъг. Музиката е божествен бъг.

3:  Имах един приятел, той отдавна отлетя. Беше ми казал веднъж: „Имах много жени, правех много неща, всичките те до едно ме научиха единствено и само да обичам“. Любов, той така и не се примири с женския й характер. Все търсеше, търсеше, търсеше, без да бяга. А аз все бягам, бягам, бягам сякаш вече забравила да търся. И намирам. Какво ли е намерил той, какво ли ще намеря аз?

6: В крайна сметка от каквото и да слезеш, където и да се появиш винаги срещаш себе си. Себе си  на прага под касата в средата на зданието, градил с години, вкопчен от страх в гредите на вратата  да не би земетръсът да те затрупа с теб самия. А то няма какво друго да се случи.

2: Направих една кутия преди много години. Вече, както виждаш, нямам физическата възможност да се занимавам с това. Сега чакам жена ми да дойде и да ме прибере та да ме остави утре отново тук да изпия едно питие. Както и да е. Та всичко се случваше в тази кутия. Избираш мястото, поставяш я, нагласяш всичко и започваш да чакаш точното време, в което ще се появи точната светлина. И изведнъж бам-щрак! Ти си покрит с черния плащ и си едно с кутията. Изваждаш  негатива, потапяш го, изтърсваш го, махаш пелерината, вадиш глава от кутията, поставяш негатива, а зад него белия лист. Воала! Ето какво прави светлината .

1: А какво е сега? Сега е. Едно безкрайно разтягане. Аз съм сега във всеки едни миг, ти си сега, той е сега, 7 е сега, 2 е сега, 3 е сега, 4 е сега, 6 е сега, 5 е сега.

(Чакай, аз кое сега съм сега, а да, би трябвало аз да съм „той е сега“. Хахаха!)

4: Зарежи тези простотии. Залеза пристига? Бъдещето, вълците, светулките, всичко ще си остане така или иначе. Гледай, гледай, брато! Егати красотата! Шапки долу, пройдохи!

7: Виж, просто го виж, не само чуй. Я, сетих се нещо. Преди години живях в близост до една църква. След известно време забелязах, че камбаните не бият на кръгъл или половин час, а някак произволно, без предписание. Сякаш не бяха обвързани с времето така, както сме свикнали да го възприемаме, а си свиреха независимо от него. Музика навсякъде и всякога. Виж, просто виж винила, като слънце е. С хилядите му изригвания. Светлина, брат ми, светлина!

5: Дааа, животът е прекрасен!

    

(Не е съвсем тотална загуба на време, но все пак добре, че свърши.)

 

Прочете още от Любен Димитров тук.