От там до тук
Ден, нощ, обратно, няма обратно, всичко е едно. Ден нощ, обратно, няма обратно, всичко е едно. Ден, нощ… Кое е едно? Аз, той, всички тези, онези, цялата къща, град, държава, целият свят? Глупости. Част, цяло, обратно, всичко е време. Няма време, няма ден, нощ, цяло, част, има причина, следствие, причина, следствие, причина, следствие – избор – избор – и наново, отначало, без начало, безкрай.
Главата ми ще се пръсне, отзад, отпред, по слепите очи, синусите, атласа. Кратуната не удържа пулса. Добре, добре, ставам, той става, тя става, то става. Защо спрягам? Може би това знам със сигурност. Да спрягам. Бутнеш ли ме от сън и моментално ти спрягам. Както сега. Устойчиво знание. Светло ли е, тъмно ли е, сумрак ли е, вятър ли е? Ирландците казват: „Пуши си лулата и издишай във вятъра.“ И без това всичко е вятър и мъгла. Или нещо такова. Не сме ходили в Ирландия, чухме го. А, ето още една добавка към спрежението. Ние! Кой, по дяволите, сме ние? И защо… зарежи, ставай!
Шахматната дъска е заредена, фигурите са прибрани. По диагонал ли да се движим днес, Офицере, или вертикало–хоризонтално, Ваше благородие, Топе? Добре, залагаме на гръмовния изстрел. Бамбукова пръчица – тук, чисти кухини, две на брой – тук. Първокачествен барут – тук! Действай! Навеждаме, издишаме и… „Fire, fire in the hole, fire in the hole, fire in the hole!“
Газ, газ, газ! Завой, ляво, дясно, ускоряване, спирачка, газ, газ, газ. Така, по стария или по по-стария път да мина? Я, светлина, следвай я, рязко вляво. Газ, газ, фас. Баир, стръмен, дълъг, език, дробове, защо не спрях цигарите навремето. И, майко мила, красота. Запечатвай, запечатвай, запечатвай! Защо? Да има, за после. Въздух, въз-дъх, свобода. Измислена работа! Спри! Да спра ли за малко, само за малко, да се порадвам? Няма да спираш, няма време, продължавай! Ти продължавай, сатрап разложен. Е, добре де, няма да спирам, ама само този път. И то не заради друго, ами защото наближава мостът. Колко много обичам мостове.
Как искам да кажа нещо за моста. Моста, Коста, а да, Коста, който… под Моста. Ей, Коста, там ли си още, ехо. Няма го, сигурно е пораснал, като мен. Добре, Моста, Лоста. Архимед си служи с лоста, а аз минавам по моста. Леле, завинаги ще си остана дете. Иска ти се, нали. Че на кой не му се иска? На мен! Ти си луд? Знам, това е проблемът. Не, не си луд, просто си се прецакал от синтеза на два принципа, които те блъскат челно, както и синтетиката. Удоволствие срещу реалност, напрежение, напрежение, напрежение. Аз, Аз, Аз. Остави го, австрийски доктор! Ей сега обаче вече ще спра, точно тук, на средата. Спри, щом това е волята ти. Да, светлините в основите на отсрещния, какво, точно така, мост.
Те съществуват също така и паралено, ако не знаеш, успоредно сиреч, нали хващаш тънката алюзийка. Не. Оф, линии, безкрайност, възможност, пресичане, измерения, зарежи, не ми се философства. Та, така де, светлините в основите на отсрещния мост светят, откроявайки се в тъмното, следователно щом аз ги виждам отчетливо значи е нощ, следователно аз не съм в деня, следователно съм „upside down“, следователно съм проекция, следователно, следователно, следователно, съществувам във възможността.
Я, чакай, сетих се за едни стар виц. Влиза Декарт в един локал, сядя на бара, заглежда се в бутилките и се замисля. Мосю, мосю, достига до него далечен глас. Извръща глава, излязъл от транс и разпознава насреща си бармана. Ще пиете ли нещо? Не мисля, отвръща мосю Декарт и изчезва. Смешно, а! Опа, ето го и нощния влак. Този не прави тутуф-тутуф, а вуууффф. Бърз е, гледай ти. Я да ги смеся нещата. Туф-паф, тутуф-вувуууффф, туф-паф, буф! Опа, усетих порив. Май е време за рок едн рол! Морисън казва, че светлините изгасват, когато музиката свърши. Затова пускай фаровете, човеко нечовек!
От края на Джим към наблюдателницата на Джими, скок в кристалните, езерни води на априлското дълбоко лилаво, напомняне, че който си играе с брадви трябва да внимава, защото и да е искрящ диамант, все пак е прието, че луната има тъмна страна, ред е на вечното удоволствие, защото така или иначе всички симпатизираме на дявола (оле, как ми се допи един „Duvel“[1]), охо, ето я и вечната жажда за живот (пънку нема умре), от която всички излизаме мръсни и изпепелени и се самоизмитаме зад черните завеси на бялата стая, чиято стена искаме да разрушим, за да се насладим на страхотния небесен концерт, който ехти ли, ехти над Помпей, рязко се сриваме в света на прасешката война, окървавяваща почивния му ден, през часовете на който ни е страх да затворим клепачи и спим с едно отворено око, докато не решим да променим света, без да знаем как и поставяме оръжие на земята, изморени да стреляме по тях, тъй като понякога си мислим, че е по-добре въобще да не сме се раждали.[2]
Заек, спирачка и политааам. Добре, прилично се охлузих, разбира се, най-много по лицето. Баща ми все повтаряше да си пазя главата, а аз цял живот все нея бия. Нищо, той боят изгражда, не е като да разгражда. Откъде се пръкна тоя заек насред алеята, почакай ти само, почакай! Слушалките, къде ли хвръкнаха? Тъкмо плейлистът щеше да направи крачка към new wаve, но няма, каквото – такова. То и без това ми остава малко. Добре, колелото е все още здраво. Раз, два три, педала завърти, ох, знаех си аз, че имам прилично изразена бисексуалност, останала вследствие на непреодоления Едипов комплекс, ама и така се живее. Малко по-мъчно и предразполагащо към невроза, но не сме ли всички невротици, както се шегуваше един приятел, на който ръката сигурно все още сигурно трепери от алкохола. Някъде тук, вляво от алеята, помня че бях видял в една от къщите старецът, седнал в средата на кабинета си, обграден от може би хиляди книги, окупирали както стените, така и съзнанието му. Коя ли е къщата? Трябва да дойда някой ден и да го снимам. Защото, нали, там как беше, Carpe Diem или то това важи за друго. Всъщност, важи за живота, следователно за всичко, дори и за смъртта.
Ей, кой беше драскачът, дето е казал онази глупост, че щом животът не продължава вечно, то това се отнася и за смъртта? Трябва да проверя. Опа, ей го – надлезът с цветния мозаичен череп, а след него и дверите на късното капиталистическо робовладелческо имение. Така, пушалнята както обикновено е пълна. Ще дръпна една цигарка и аз и влизам. Ей, Игор, роб свободен, дай ми зажигалка! На, Бичмо, малко номерче такова.
– Как беше материалът, който ти дадох вчера?
– Парен чук, другарю, изблъска ме от там до тук сякаш за секунда.
– The pleasure is all mine!
– Pleasure, pleasure, give me peace in the garden of earthly delights![3]
– Какво?
– Това е, зарежи, да влизаме да бачкаме…
1 Марка белгийска бира, в превод, означаваща дявол. Прието е след първата глътка „Duvel“, отпиващият да каже: Alsof een engeltje op je tong piest” – Като ангелче, пикаещо на езика ти!
2 Целият пасаж е основан на емблематични музикални парчета на едни от най-великите рок музиканти и представлява своеобразна компилация, в която последователно са изброени и засегнати парчета на Джим Морисън, Джими Хендрикс, Дийп Пърпъл, Пинк Флойд, Ролинг Стоунс, Студжийс, Блек Сабат, Металика, Крийм, Тен Иърс Афтер, Боб Дилън, Куйн.
3 От анг. език: „Удоволствието е изцяло мое.“
А отговорът, освен всичко друго, препраща към картина на Бош – „Градината на земните удоволствия“
Прочете още от Любен Димитров тук.