Фрагмент
Рязко вдишване. Потокът кислород дава тласък и очите се отварят. Атласът поема напрежението и прешлените изпукват. Гръбнакът се усуква. Клепачите са присвити. Следват няколко невротични движения, които балансират светлината и връщат цвета. Дланта на дясната ръка неволно стиска врата и едновременно с това разнася лепкавата, изстиваща пот. За стотни от секундата информацията преминава от табелата „Go ahead”, лепната в долния край на четвъртитата муцуна на камиона отзад, рикошира в огледалото за обратно виждане и се врязва в очните дъна. Изводът идва ведно със спомена – крайпътна бензиностанция. Той поглежда вяло вляво – магистрала, после вдясно – черни силуети на нощни възвишения. Отпред е грубата игра на луминесцентната светлина, неоновото синьо и старомодното електрическо жълто. „По средата“, чува неизречената мисъл в главата си, която автономно продължава – „Няма среда, по-скоро едно усещане за такава“. Обляга се, а ръката му напипва кутията с цигари до скоростния лост. Натиска копчето на запалката. След няколко секунди красотата на димните талази го поглъща. Струва му се, че попада в центъра на силата на взаимодействие между гравитационни и електромагнитни линии. „Космос“, е новата асоциация. Мержелеещата се светлина от огънчето припуква в съзнанието му и го връща обратно. Меката ароматна топлина на тютюна се приплъзва по върховете на пръстите му. Той завърта пируетно фаса и го забива в пепелника. Няколко коли профучават по шосето. Двигателят на неговата заръмжава. Таблото светва като електронен часовник, а индикаторът за бензина утвърждава възможността да продължи. Нанякъде. Съединител, първа, газ, ръцете извиват волана вляво, рязко вдясно, съединител, втора, газ… Надписът „Go ahead” вече не съществува, както и думите, които той отдавана е забравил да изговаря.
Колата е зарязана в края на черния път, някъде на около петстотин метра зад него. Движението му през гората се оповестява на всяка стъпка с по едно глухо изпукване на сухите клони. Не след дълго батериите на джобното фенерче заявяват своята несъстоятелност. Светлината изгасва. Остава лунната. Поглежда на югоизток. Ярка, все още пълна, спътницата е благосклонна. С адаптирано и силно напрегнато зрение той различава метална ограда. Нахлузва и дясната презрамка на раницата. Двете му ръце се вкопчват в най-горната напречна греда, а левият му крак стъпва на най-долната. Издишване. Скок. Той отново крачи, но вече от другата страна. Естествената тъмнина на гората започва лека – полека да изостава във властта над собствената си територия. Пролуките между дърветата се увеличават, тъй както и тези в мрака. Още петдесет метра, трийсет, десет. Нощта е вече единствено под небето. Звездно е. За него няма значение дали над главата му ще блещукат някакви светлинки, или не. Но в момента те са там. Повдига леко рамене и свежда глава. Само проблясващите тук-там в безкрайността сребристите отражения отпред му напомнят, че това е морето. Не помни вече от колко време нищо не му напомня за нещо от неговия живот. „Без памет“ са поредните неми думи, изчезващи тъй както са се и появили в съзнанието му. Продължава да върви. Започва вече да различава пръснатите в шубрака гниещи бунгала. Оприличава ги с едвам доловима усмивка на вехнещи гъби. Отправя се към тази, чиито прахан, подхванат от бриза е най-възможно да се слее с пясъка. Някога бяло, сега мръсно сиво то е пред него. Изгнилите дъски по верандата поддават и кракът му се забива в твърдта. Незнайно защо това го развеселява. Той поднася и другия си крак. Нова дупка. Трета, четвърта. Стъпва на прага и отърсва равномерно крачоли сякаш да изпада полепналия по тях невидим сняг. Чуди се защо въобще да влиза вътре. Нищо не търси и към всичко е безразличен. Обръща се. Не му се занимава отново с дървените преспи. Скача. Грабва две дъски и продължава напред. По пътя събира наръч сухи клони и шума. Отнякъде долетява красък на нощна птица. Земята губи и последната частица пръст в себе си. Пясъкът е застинал околовръст като точна отливка на водната шир. Тъмно и солено-сухо е навсякъде. Няма и следа от повей. „Безвремието на времето“, чува последните си две неизречени думи. Наклажда огън, пали го. Неутолимата жажда разперва пламъците му. Вперил за миг поглед в ядрото на жаравата той го отмества и проследява безизразно дивата и първична игра на оживелите сенки. Вдига нагоре глава и премигва с всяко отскубнало се от източника, за да умре изгасващо въгленче. Премята раницата отпред и я отваря. Поглежда вътре, поклаща глава и я затваря отново. Хвърля я в огъня. Вади портфейла от задния си джоб и също го мята в пламъците. Съблича дрехите си и заедно с обувките ги слага така, че да не задушат огъня. Разкършва голото си тяло, изпуква гръбнака и кляка няколко пъти енергично. Прави три крачки назад, за да се засили. Краката му загребват пясък и той се изстрелва. Прескача пламъците и се врязва със скок във водата. Плува, плува, плува…
Прочете още от Любен Димитров тук.