Любен Димитров е роден през 1989 г. в гр. Силистра.
През 2014 г. завършва „Право“, през 2016 г. курс по „Творческо писане“ в творческа академия „Валери Петров“ и през 2020 г. магистърска програма „Литературата – творческо писане“ в СУ „Св. Климент Охридски“.
Негови разкази са публикувани в сборници „Алманах на новата българска литература“, „Литературен вестник“ и редица интернет издания.
Дебютната му книга с разкази „Рибите не виждат бяло“ на издателство „Скалино“ излиза през 2017 г.
Работи като журналист в медийна група „168 часа“.
Между другото
Днес не съм на работа. Утре също. Чак в неделя. Тъпо! Но дотогава има време. Какво ще правя днес? Колко е часът – седем. Добре, рано е. Кое му е „добрето“ – не знам. Само дето не отидох снощи на концерта. Ама щях да се натаралянкам отново сам и днес да не знам какво става. Голяма работа. То и без това не знам какво става. Друг път няма да се двоумя, но ще видим. Аз все се двоумя. Няма да е от зодията. Психоаналитикът ми казва, че съм плод на историята си. От това ще да е. За това ще говоря с него следващата сряда на сеанса. Така ще е по-спонтанно, дълбинно сиреч, както трябва да е. Майната му, има време. Да взема да ставам, че ритуалчета ме чакат: зареждане на кафеварката, кенеф, тоя корем така и не се оправи, зъби, сипване на кафето и, о, да – цигарка. Първата е на терасата. Не че не си пуша в стаята, ама заради голямата липа и малкия гълъб, който, не знам що, ама всяка сутрин си му говоря каквото ми е на душата. А той си гука ли, гука и върти ли, върти около себе си. Втората, на прозореца в стаята. Не че не пуша на бюрото, но пак заради навика. Последно време все така се случва, че като дръпна пердето и то тъкмо се вдига над ръбестия покрив на сградата в далечината отвъд канала. Ей го – е! Опа, здрасти, душа, как сме днес. Гут, като гледам. Тъй ще е тя, няма как иначе. На работа като им казах, че сутрин посрещам слънцето, те на подбив ме взеха. Нормално де, и аз бих направил същото. Викат ми: „Една паневритмийка не извъртя ли“. Не им казах, че го поздравявам и че на няколко пъти, както препоръчва бай Радой, си наплисквах лицето с шамари, за да не го разсърдя. Че то съвсем на майтап щяха да оттекат нещата. То не че всичко не е майтап, ама хайде. Такааа. Да взема сега да… абе, я да взема да попиша малко, докато не ми е зажужяла главата от глупости. И без това отдавана не съм сядал. Все, утре на свежо, вдругиден, довечера като ударя едно – две. А то номерът не е в това. Ей, все забравям какъв беше номерът на китайката. Както и да е – сядам.
Така, сега ставам. Сякаш има мая. Имената от само себе си дойдоха и повлякоха действието. Ще го чета и дописвам по-нататък. Да взема да отида да изпия едно кафе в парка. Хем ще се поразходя, хем ще почета. Да, така ще направя. И без това съквартирантът сега ще надуе телевизора, а тапите вече са мръсни. Ще трябва да си купя нови. Аз все така си казвам пък с тези стана карам от болницата. Там нямаше как. Болки, не болки, оня ми ти циганин като се зазяпа в сериалите, ходи му обяснявай, че четеш, мислиш, вглъбяваш се, измъчваш се, анализираш се и така нататък. Добреее. Днес да заложим, на какво да заложим? Нека е модерна класика – Томас Ман, „Смърт във Венеция и други новели“. А, добре звучи. Само да не е като „Вълшебната планина“ или недай си боже „Доктор Фаустус“, че пак ще има да си блъскам главата. Абе, каквото такова, все ще открия нещо.
– От новото пилешко в сладко-кисело-лютив сос. Да, за вкъщи. Благодаря. Ето заповядайте. Колко? Девет и двайсет с кутията. Благодаря, задръжте рестото. Ще съм отвън.
Ей го и пияндето, дето му казали, че прилича на Джейсън Стейтън. Абе, има нещо, но според мен повече навява на, как се казваше оня, който играе Полак, а да – Ед Харис. Да, определено прилича на Ед Харис. Всъщност, аз тоя го харесвам. Майтапчия е, сигурно щото е вечно пиян. То много хора обаче са вечно пияни, ама я не са майтапчии, я майтапите не им не струват. А тоя е добър. Леко циничен, умерено вулгарен, самоироничен, вкарва и туй – онуй от някоя книга или филм. Ето миналата седмица си говореше с едно друго кърканде, шахматист, поне така разбрах, за Годар и работата му с Белмондо. От дума на приказка стигнаха до Маргьорит Дюрас и се чудеха дали, въпреки всичко, „бай Жан-Пол“ не я е прекарал, ей тъй, просто за спорта. То било невъзможно поради ред причини, но те така го разиграха, че нямаше как да не си го представиш. Та г-жа Дюрас отпива от мерлото в бистрото и клевети Пиерото. Той пък поглежда под вежда, а мисълта го далече отвежда…
– А, да. И соев сос, да, благодаря Ви. Довиждане.
Да взема да гледам сега някой филм или да почета, или да попиша. Ето пак се чудя какво да правя. Не било от зодията, а от каузалната природа на детерминистично изградения ми живот. Така да е, господа съдебни заседатели. Абе, я да си сипя едно от оня скоч на промоция и да седна да потракам на клавиатурата. Пък после ще му мисля. Все пак утре не съм на работа. В неделя чак…
Прочетете и още от Любен Димитров:
„Едно дърво“
„Плосковзорци“
„Всички слушат Depeche“
„Раят на изгубените ала Милтън Джон“
„От там до тук“
„Експеримент с паралелепипед“
„Експеримент с паралелепипед (2)“
„Фрагмент“
„В. килима“