***
Колко пъти гледам как умира светлината
как се превръща в здрач
и после храни корените на Дървото.
Изстиват бавно уморените лъчи
блестели преди миг в окото на кълвача.
За мрака нищо или само добро
***
В извивките на светлината нощта се ражда бавно
несигурно напредва.
Лицето на отвъдното надникнало отгоре придобива
по-определени черти
докато прогледне.
Притаена под дебнещите му очи си мисля
защо и тази вечер подхвърлената небесна монета
Луната
падна пак на същата страна. Какво ни предвещава?
Около мен хора и неща се стопяват. Остава
само коренът. Невидимото е неуязвимо.
Но това
което тук изчезва някъде се появява придобива
по-определени черти
и лицето му над хоризонта на отвъдното изгрява
***
Едно по едно прецъфтяват и залязват нещата
добре че е вятърът да разнесе семената
За това пътуване няма бряг нито къща.
Все по-дълбоко и по-дълбоко навлизам
като във вековна гора без мисъл
за връщане
Мога да гледам право в тайната ако не е
мъглицата на дъха ми между мене и нея.
Прочетете още от Людмила Балабанова тук.