Людмила Балабанова е компютърен инженер и доктор по литература.
Редактор е за България на Световната хайку асоциация (WHA, Япония) и на Хайку фондацията (THF, USA).
Автор е на девет поетически книги (сред които „Храна за луната“, 2004; „Прашинки в слънчевия лъч“, 2007; „Сияния и сенки се гонят“, 2010; „Град без море“, 2015; „Роса върху бурените“, 2016; „Слънчогледова нива“, 2019) и на теоретично изследване върху хайку поезията, както и съставител и редактор на антологията със 101 български хайку „Огледала“ (български, английски и френски), получила висока оценка в чужбина.
Участвала е с доклади в срещи и научни конференции, посветени на хайку, в Европа и Япония. Нейни стихотворения, хайку и статии са публикувани в български и чужди списания и включени в над 40 антологии и сборници в чужбина. През 2015 г. е сред поканените няколко поети от различни континенти да напишат отзив за корицата на втората Световна хайку антология („A Vast Sky“, USA).
Има награди у нас и в чужбина, сред които: номинация за наградата „Христо Фотев” и награда „Иван Николов” (трета) за поетическата книга „Град без море“ („Жанет 45“, 2015); номинация в краткия списък за наградата на Портал „Култура“, в раздел хуманитаристика, за теоретичната книга „Хайку: водно конче под шапката (силата на неизговореното)“; отличие „Touchstone Award”, международна награда за книги и антологии с хайку на английски език на The Haiku Foundation, за книгата „Роса върху бурените“ / „Dewdrops on the Weeds“ („Смол Стейшънс Прес“, 2016); награда за хайку в конкурса по случай 360-годишнината на Башьо, 2004 г., Япония (това хайку е включено като мото на един от уроците във френски учебник по хайку); Първа награда за англоезично хайку в международния конкурс на Хайку фестивала в Констанца, Румъния, 2013 г. и др.
***
От капка на капка погледът ми се изкачва нагоре.
Там някъде са корените на дъжда
а може би и на други прозрачни неща
които ни омайват със звуци и със светлини.
В единия край отсреща обикновено се появява
слънцето
и времето разцъфва – билка която всичко лекува.
Долу
макар и поизкалян животът е хубав.
Мирише на влага и на някаква тревица
настъпена случайно от щуреца.
Но земята виси на спуснатите от небето нишки
на дъждеца
които може да се скъсат и какво ще се случи?
На брега
трептяща и променлива е светлината
където
се преливат нещата едно в друго
и е ту едното ту другото
когато приижда вълна е море
между вълните е суша
слънцето залязва и очертава пътя
оттук до единия край на небето
мисля си за тези озарени граници
навътре
до сияещите съзвездия атоми
и духа кой знае от какво изграден
ти каза: любовта е въображение
а какво са морето пясъка скалата
и онова дръвче върху нея
с птица която пее в листата му
Неизкушеният
когато се смее
стъпва бос по пътека
покрита с борови иглички
когато плаче
свири на флейта
направена от сърце на върба
продължава така
продължава така
до срещата със вечерницата
Прочетете още от Людмила Балабанова:
„Отвъд погледа…“
„В извивките на светлината…“
„все по-близо до вратата…“
„Посоката е една…“
„5 от 25“