Поетическата еротика на Иван Цанкар
Историята на словенската литература отрежда на Иван Цанкар (1876–1918) едно от най-представителните места сред всички останали свои писатели. Той приспособява и утвърждава модернизма в словеноезичното пространство: определян е като декадент, неоромантик, символист, натуралист, сецесионист… Също като Вазов пише във всички традиционни и познати му жанрове, изнамира и свои, като т. нар. „črtica“ (буквално „чертица“, „щрих“, а още пò на български – „драска“ и „шарка“), или прозаичната миниатюра „vinjeta“ („винетка“), а в някои – в драмата например – остава всепризнат и ненадминат майстор. Разликата е по-скоро в следното. Ако – при цялото жанрово и дискурсно разнообразие на творчеството му – ние избираме да титулуваме Вазов като народен поет, словенецът е ценèн в собствената си култура много повече като прозаик и драматург. За поета Цанкар днес се говори рядко, той остава в сянката на други, по-предпочитани от канона имена, макар че стои в началото на Модерна, при това като негов безспорен флагман.
Когато през 1911 г. близкият му родственик – бъдещият изкуствовед и академик Изидор Цанкар – прави анкета с него, на въпроса: „Как преценяваш съвременната ни литература?“, Иван изненадващо дръзко отговаря: „Тя отиде доста високо, съизмерва се със световната, докато хърватите и сърбите например не са световни“. И допълва: „Никой народ не е по-оптимистично настроен от словенския – оптимизмът е присъщ на здравето и младостта – и всички ние, а не сме никак малко – сме оптимисти. Затова казвам: у нас ще се развие много добра литература, силна лирика, мощна драматургия“ (Цанкар 1968: 140). Сто години по-късно можем без съмнение да потвърдим тези думи като пророчески: не за оптимизма – той не се сбъдва по ничие предписание, пък и трудно ще открием експлицитен оптимизъм в която и да било голяма литература, а за художественото равнище на словенската словесност.
Някъде между 1893 и 1896 г., тоест между 17-тата и 20-тата си година, гимназистът и по-късно студентът по техника във Виена Иван Цанкар (прекъснал следването си в края на втория семестър) пише своите първи романси, осем от които успява да публикува в споменатото списание. Идеята за самостоятелна стихосбирка у него се появява не изведнъж, а постепенно, предпазливо, неуверено, но с напредването и „набъбването“ на поетичното му творчество – стихове, от които има какво да се избере за печат – все по-твърдо в съзнанието му се насажда убеждението за необходимостта от едно подобно издание. Когато започва да споделя с приятелите и поддръжниците си какво е замислил и да им показва части от бъдещата книга, един от първите, които го окуражават да осъществи своето намерение – Фран Говекар – на 24 май 1897 г. буквално му пише: „Идеята ти е прекрасна! Направо ще разлаеш кучетата!“. А малко по-късно, разбирайки че Цанкар почти се е договорил с „немския“ издател Отомар Бамберг, предпочитайки него пред словенеца Лавослав Швентнер, тогавашният редактор на „Люблянски звон“ Виктор Бежек му споделя в писмо от 8 юни: „Значи ще издавате поезията си при Бамберг. Няма лошо. Гответе се да си събирате кокалите. От цялостната стихосбирка публиката ще получи жива представа за един нов поет. Всъщност, на Бамберг му е все тая какво ще кажат нашите моралисти, на Вас – също. Ашкерц със сигурност ще публикува възторжена рецензия, ако не и цяла студия за поезията Ви, с което доста категорично ще утвърдите мястото си. Но при всички случаи ще можете да се гордеете, че сте въвели декаданса сред словенците!“ (Писма І: 33–34). Публикацията закъснява с повече от година – време, през което авторът няколко пъти променя състава на творбите; междувременно се колебае как да назове книгата и едва през юни същата година окончателно утвърждава заглавието „Еротика“, излязла през втората половина на март 1899 г.
Важна подробност в случая е, че „Еротика“ е първата самостоятелна книга на Цанкар изобщо. Но ето какво се случва след нейната поява. Люблянският епископ Антон Бонавентура Йеглич (1850–1937), воден от болната си амбиция да пресече разпространението на тази „изкушаваща“ и „развращаваща“ обществото публикация, изкупува от издателя всички останали в наличност екземпляри (а от отпечатаните 1 000 те са били не по-малко от 700) и като назидателна мярка ги изгаря публично. Посегателството на епископа поражда ожесточени реакции и полемики от различни среди в обществото, тъй като очевидно актът по никакъв начин не е можело да бъде оправдан. Разногласия отекват и между самите клерикали. По-късно Бонавентура получава заслужени прякори („Херострат“ например), но най-трайно за името му се закрепва ироничното прозвище- каламбур „Болна-натура“.
Как Цанкар приема случилото се? В писма до различни адресати той коментира изстъплението, уверен, че то много повече ще навреди на самия епископ, отколкото на него и че е добра реклама за следващата му книга, „Винетки“: „Типично средновековна постъпка, която във Виена предизвика всеобщо презрение и присмех“ (Писма ІІ: 20). Признава, че учудващо е успял да запази вътрешно спокойствие, но не крие недоумението си защо издателят така лекомислено е продал цялото налично количество на един човек. Независимо от разигралите се непристойни сцени около изгарянето на „Еротика“, далеч не може да се твърди, че поетът започва литературната си кариера с фалстарт. В контекста на модернизма стихосбирката и до днес се възприема като култова, предизвикателна, явление, осъществило сериозен пробив в строго консервативното мислене на едно общество, възпитано в пуритански, потискащо патриархален дух и насилствено наложена ограниченост в изявата на чувствата. Още със самото заглавие тя въвежда рецептивно очакване (и напрежение) за различна, необичайна, отхвърляна и осъждана дотогава естетика, стилизираща половото влечение, възбудата, сладострастието и изявата на открити сексуални емоции през високите регистри на езика, изразяващо се дори в избора на стихосложение: пред масово предпочитания по-късно – и до днес – свободен стих Цанкар използва силаботоническата мелодика и римната структура, утвърдени като знак за изискано класическо писане. Последното наблюдение фиксира един игрови жест: в някакъв смисъл, озаглавявайки поетичната си книга „Еротика“, Цанкар привидно я „травестира“ като маргинална, неофициална, създаваща прецедент в морално необезпокоявания до този момент словенски литературен живот. От друга страна, изборът на стихосложение включва текстовете в магистралната тенденция, утвърдена от каноничните образци на западноевропейската поезия от Ренесанса до края на ХІХ век, в която уж „непристойното“ е признак за събуденото самосъзнание на автономната личност и израз на волеизявата ѝ да очертае собствено пространство, да бъде откроена и приета тъкмо с неприсъщия си глас в територията на словото. Разбира се, тематиката, предложена от автора, е далеч по-разнообразна, сложна и съчетава както споменатите аспекти на любовния дискурс, така и съпътстващите ги: изневяра, ревност, коварство, порив за отмъщение, самота, безсилие… Натрапчиво присъства и социалният момент (на места оцветен исторически), изразен не само в споделяне на проблемите, предизвикани от йерархичното разслоение в обществото (на практика възникнали с появата и развитието на градската култура), но и съпътстван от остро изразената позиция на лирическия субект, огласяваща прикривани и премълчавани дотогава явления. Тук за първи път в словенската поезия се въвеждат в аналитичен план фигурите на проститутката, франта (контето), циника (страна в неравностоен, „изтъргуван“ брак), но и на каещия се грешник, на посегналите на живота си, несподелили чувствата си влюбени, и на почти неизменния в подобен контекст любовен триъгълник. В режима на една тиха и привидно необезпокоявана на повърхността, но силно драматична в същността си тоналност, Цанкар донякъде несъзнателно дава израз на натрупваното с векове недоволство в менталността на словенския човек, когото също така предпазливо обявява за свободен и независим в решенията си. Поетиката на намека, загатнатото, недоизказаното, по-точно – на тайната преобладава в лирическите изповеди от стихосбирката. Понятието „еротика“, при немалкото му семантични разновидности, е опазено в перспективата на възвишеното и е въздигнато в ранг на екзистенциална философия – живот заради насладата – за разлика от принизяващата порнография. Криволичещата траектория на страстта (увлечението) е тема с вариации, разгърната в различни поетологични пластове и очертаваща цялостен любовен сюжет.
Историята на стихосбирката не приключва дотук. В писмо до брат си Карло, изпратено на 27 май 1899 г., авторът за първи път огласява новината, че възнамерява да направи нейно „преработено и със значително увеличен тираж издание“. „По-слабите парчета – а те са много! – ще извадя и на тяхно място ще включа нови и по-добри“ (Писма І: 1979). Малко преди това обмисля как да постъпи спрямо възможностите, предоставени му от тогавашния закон за авторско право и отново в писмо до брат си споделя: „По параграф 20 издателят в течение на три години трябва да пусне второ издание на книгата, в противен случай правата отново се връщат на писателя. Ако епископът е закупил моите стихове с придобиване на собственост върху тях, тогава той сам трябва да направи друго издание в срок от три години и на всичкото отгоре да ми изплати двеста форинта“ (Писма І: 7). Поетът се успокоява едва когато в края на 1901 г. подписва договор за новата „Еротика“ с издателя Швентнер. Под „успокоява се“ имам предвид две неща: с втората, усъвършенствана версия на стихосбирката си, той успява наистина да се реваншира на зложелателите и на първо място на епископа за инкриминирането на първата; също така обаче навярно още тогава вътрешно се е сбогувал с лирическия жанр, тъй като до края на живота си не се връща към него. Книгата излиза в средата на юли 1902 г. Как изглежда „преобразената и подобрена“, по думите на автора, версия? Формално тя е по-кратка от първата, макар че намесата му не се изразява единствено в отстраняване на стихотворения, преценени като слаби. Става дума за цялостна концептуална преработка в регистрите на вече зададената дискурсна рамка. През 1899 г. пред читателя се разкрива един все още несигурен млад влюбен с неукрепнало самочувствие, за което говори графичното и ритмическото оформление на стиховете: изобилие от ненужни паузи – тирета, многоточия, цезури и в отделни случаи дори тавтологични рими. Сякаш той сам се възпира, нямайки куража да признае на глас онова, което чувства, нито да го сподели с обекта на своята страст. По-късно, в преработката от 1902 г., вече набрал смелост, но и поправил доста места от посвещенията и изповедите си, потиска предишната плахост, за да заяви уверено собствената си воля, внушавайки я чрез предпочетената тук лаконичност и пестеливост спрямо предишното езиково разточителство.
Тук предлагам няколко образци от поезията на Иван Цанкар, с които българският читател се среща за първи път.
Автор: проф. д-р Людмил Димитров
Литература:
Цанкар 1968. Cankar, Izidor. Leposlovje – eseji – kritika. Prva knjiga. Ljubljana.
Цанкар 1970–1971.Cankar, Ivan. Zbrano delo. Knjiga 26 in 27. Pisma. Ljubljana. Pripravil in opombe napisal Jože Munda.