Кеят
а една жена стои във сянката и спомените се издигат
като пара над главата ѝ прехвърчат летящи риби
кълбета виолетови растат в ръцете ѝ отпуснати
в дълбоките ѝ бръчки отминалите брегове и суши
приливи и гласове са виолетови от зимата
на този кей
където светлините са потъващи.
тя и дивите лебеди
толкова е студено –
и предметите губят имената си
звуците, които излизат от гърлото ѝ
приличат на северни птици.
тя обичаше, когато той заеква
в напрегнатите отражения на звуците му
в опънатите гласни струни някъде
прекъснати
за да я повторят
да я отклонят
да не може да се познае в името си…
Когато той го казва.
Миришеше на сняг след като правиха любов
Миришеше на сняг след като правиха любов
той събираше останалите органи
тя събираше страховете си.
Стояха и чакаха телата им да се запълнят
да станат реални.
Тя прибра ръцете си
и той тялото си.
Миришеше на сняг.
Алиса
стои като Алиса с червена рокля пред огледалото
обувките ѝ са големи
като английските кораби пътуващи към Индия
тропическите дъждове ще удавят всичко
казва
устата ѝ е заешка
и не се усмихва.
Сезоните
или дихание по Ким Ки Дук
в една камера тя стои до един мъж
той гледа в есента
тя гледа в лятото
ръцете им се докосват докато снегът вали
тя подреждаше думите
като съдове върху масата
и от отворения прозорец към улицата
влизаше мълчание
съдовете се изпълваха, звъняха
от тези дни
една разрязана ябълка.
из „не-снимане“
(„Литературен вестник“, 2013)
Прочетете още от Мария Липискова тук.