Миниатюри на Маргарита Серафимова (5)

Десет часа, неделя вечер, 23 август 2020 г.

Вече съм изчезнала, както предходните поколения.
Погледът ми, през който се виждат улиците на Пирея,
е отворен прозорец.

 

Верую

В свещения кръг от сияйни есенни вълни
тека.

 

Безбожието

Небесата, пълни със себе си, стояха,
вечно празни, вечно славни.
И аз стоях.

 

Страшният живот

Взимах време, взимах разстояние.
Светът имаше много.
Архитектка на въздуха,
от пространството правех Пространство.

 

На Клейтън

Мрачните лъчи падаха извисено.
Личността бе господ.

 

Великолепната вода

Отразяваше себе си.

 

***

Свещеният живот отново поднесе на дланта си пред мен
своя подарък – колелото
на края и новото начало.
Погледнах го и ме побиха тръпки:
бяха неразличими.

 

Прочетете още от Маргарита Серафимова тук.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *