Десет часа, неделя вечер, 23 август 2020 г.
Вече съм изчезнала, както предходните поколения.
Погледът ми, през който се виждат улиците на Пирея,
е отворен прозорец.
Верую
В свещения кръг от сияйни есенни вълни
тека.
Безбожието
Небесата, пълни със себе си, стояха,
вечно празни, вечно славни.
И аз стоях.
Страшният живот
Взимах време, взимах разстояние.
Светът имаше много.
Архитектка на въздуха,
от пространството правех Пространство.
На Клейтън
Мрачните лъчи падаха извисено.
Личността бе господ.
Великолепната вода
Отразяваше себе си.
***
Свещеният живот отново поднесе на дланта си пред мен
своя подарък – колелото
на края и новото начало.
Погледнах го и ме побиха тръпки:
бяха неразличими.
Прочетете още от Маргарита Серафимова тук.