***
В тревогата набъбваше печал,
прахта на дните се надигаше във мене,
заспал бе някакъв човек в гърдите ми
и ужасно се боях да го събудя.
Очите ми така оставаха затворени
за онова, което тегнеше отгоре ни,
над мен и онзи в мен –
страхът, че няма да говорим,
че ще е все така
и ще се борим тихо.
Страхът, че и тревогата е вечна.
Но днес обръщам се с лице към вас
и казвам всичко, което мога.
Чувам и човека в мен: това бе,
няма страшно.
Значи там е, диша още.
Стихотворението е включено в „Човек с бинокъл“ – дебютната книга на Наталия Иванова.
Прочетете още от авторката тук.