НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО
И все пак мислехме,
че ще се върнем там,
където тъкмо е настъпила вечер
и кожата ни ухае на метал,
ожулена от дългите летни следобеди.
Какво от това, че не сме?
Можеше да си представяме как дишаме горещия въздух,
докато слушаме лекото шумолене на изоставената трева,
как вървим развълнувани под нищожната тежест на капките,
как пред очите ни снегът –
не заваля ли току-що? –
закрива бавните ни стъпки,
как сме се разплакали в прегръдките си поне веднъж.
Но нищо не се случи
и това е толкова невероятно, колкото щеше да бъде
след време да усетим досада,
съмнение или неприязън,
което тогава ни се виждаше невъзможно
и това вероятно е нашето чудо –
запомни ме с него и с това как ми разказваш
за нещо далечно, ти го нарече тъмна материя
– и ти повярвах.
Стихотворението е включено в „Човек с бинокъл“ – дебютната книга на Наталия Иванова.
Прочетете още от авторката тук.