***
Не ни застигна страшно бедствие,
нито пък изгубихме, за ужас, нещо.
Ние просто бяхме тъжни,
па̀рите се сменяха с мъгли,
пред блока котките умираха,
вечер се прибирахме унили,
разбира се, понякога съвсем добре,
поне така би трябвало да бъде.
Всичко иначе остава някъде,
запомнено дотолкова, доколкото
докато режеш лук във кухнята под наем,
внезапно нещо малко те пробожда,
заровено под мислите за другото,
внезапно някакъв следобед се оказва важен,
не, прости – най-важният –
как седнал си на пейка и броиш
листата, изпопадали в краката ти.
Стихотворението е включено в „Човек с бинокъл“ – дебютната книга на Наталия Иванова.
Прочетете още от авторката тук.