Наталия Няголова: „Опит за летене” на Александър Плетньов. Кратки бележки под линия”

      Коментарите са изключени за Наталия Няголова: „Опит за летене” на Александър Плетньов. Кратки бележки под линия”

„ОПИТ ЗА ЛЕТЕНЕ” НА АЛЕКСАНДЪР ПЛЕТНЬОВ. КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

 

Българската драматургия на руска сцена – голяма тема, маргинализирана в цялата история на театъра ни. По различни причини и всичките нетеатрални…

Александър Борисович Плетньов – режисьор, заслужил деятел на изкуството

Даденият текст не е рецензия и не е научно-критически очерк, а по-скоро вик да се озърнем, да повярваме, че българското Слово битува в най-неочаквани ширини и контексти, да преодолеем вакуума на всякакви граници, издигнати от онова, което не е изкуство. Ще ми се да напиша няколко думи за това как руският режисьор от XXI век чете и поставя българската драматургия. Няколко предварителни уговорки – режисьорът работи в нестоличен руски театър и това е последният му спектакъл, текстът е на Йордан Радичков, годината е 2013. Александър Борисович Плетньов прави своя „Опит за летене”, смъртоносно болен, на сцената на Калужския областен драматичен театър. В последните месеци от живота си публикува книга със спомени под същото радичковско заглавие.  

Че текстовете на разказвача от българския Северозапад отдавна са напуснали родните ни литературни простори, е добре известен факт. За моята изследователска позиция е интересно битуването на тези текстове в руската култура, чието начало  е положено още през 70-те години на XX век с първите преводи на Н. Глен и Л. Бескова.  Как светът на Радичков облича одеянията на чуждия език и как неговата често неологична образност се приобщава към почвата на една чужда култура, ще изясняват тепърва специалистите по теория на превода… Думата ми е за друго – как светът на един чужд драматург може да се превърне в последно откровение за режисьора…

Най-напред няколко думи за самия текст или по-скоро за онова, което мен самата ме привлича в този текст. Ще напомня, че Йордан Радичков засвидетелства своето същинско оригинално присъствие в българската литература през 60-те години, в периода на своеобразното родно „Размразяване”, когато става възможно текстовете да оживят митологията на региона. Географията на регионалната митология в българската проза след Втората световна война е добре известна – българският Северозапад (Й. Радичков), Родопите (Н. Хайтов), великотърновският текст на Емилиян Станев, малкотърновският колорит (Д. Фучеджиев), поречието на Осъм (Г. Мишев). Но сред този специфичен литературен регионализъм (в най-добрия смисъл на думата) особено място заемат сюжетогенните пространства от периода на „Размразяването”. Ако Е. Станев оживява в „Крадецът на праскови” едно Търново, чиито дребнобуржоазни драми се разиграват пред стените на славното българско Средновековие, изостряйки до крайност времевата опозиция „минало-настояще”, то текстовете на 60-те се строят върху топоси маргинални, екзотични, представящи българското землище преди всичко като балканско. Това е нова гледна точка към националния ни характер и националната ни култура, проявил се по-рано в текстовете на Възраждането и при Алеко, конфронтирайки се с други културно-идеологически полета – славянството, Европа, Америка… Родопите, селата от различните области на страната, поречията на българските реки се оказват топоси-светове, родни Миргороди, които извеждат наяве вкоренеността на нашия човек в природата и земята. По силата на тази пространственоцентрична сюжетика едва през 60-те години Радичков и останалите български белетристи от периода се осмеляват да напомнят, че освен роднини, имаме и съседи (пионер в това отношение си остава Е. Станев, разбира се). И тези съседи, с които за дълго сме разделени от робство, културни инвазии и войни, са изумително подобни на нас. Това не е просто отклонение от постулатите на соцреалистическите норми, но и един от първите съвременни опити да се дефинира понятието „Друг” в съвременната българска литература. Но нито един от изброените автори, освен Радичков, не дръзва да пренесе този митологичен художествен език в драматургията. Балканският контекст в пиесата „Опит за летене” е почвата, върху която израстват кълновете на закъснелия модернистичен театрален език на българска сцена – радикален, абстрактен, абсурдистки. 

Остава си спорен за мен въпросът дали в строго научен смисъл Йордан Радичков принадлежи към течението на магическите реалисти, а и самото понятие в последните години разля границите си извън пределите на прозата на Маркес, Кортасар, Фуентес, потопи в себе си Гогол, Булгаков, Платонов и приюти дори най-съвременните представители на българската литература. Красива метафорична обосновка получава принадлежността на Радичков към магическия реализъм чрез общността на митологичната концепция в книгата на един от най-проникновените му анализатори – Николай Звезданов. Отвъд литературоведската терминология е безспорно едно, че в прозата на Радичков се отприщват бентовете на вертикалната памет, на кръвната връзка със света преди нас, на езическата ни предприрода, която никакви катаклизми не могат да изтръгнат от родния светоглед. 

Пиесата „Опит за летене” е написана през 1979 и може да бъде отнесена към началото на късното творчество на писателя. И както в повечето си драматургични творби, в тази пиеса Радичков по един свой, радичковски начин, е обърнат към проблема за властта и свободата. Освобождаването на текста от историческия контекст, който се запазва само като реалии, но не и като аксиология, придава на неговите послания обемност и многозначност. Властта не е сила, която установява ред, тя е само фикция, само условен конструкт, който мигновено рухва, ако бъде надхвърлен бита, ежедневното, конкретното. Погледът „отгоре” дава свобода. И в текста лесно могат да бъдат заменени полицаите от Царство България с милиционерите от Народната република и с кои да е защитници на силните на деня в коя да е историческа епоха. Груба сила, ограниченост, примитивизъм. По-далеч ще стигне писателят в „Образ и подобие”, но до създаването му има повече от десетилетие.

Ремарките на Радичков. Убедена съм, че във всеки драматургичен текст те казват повече от репликите и доказателства за това си убеждение намирам в цял ред съвременни изследвания – при Патрис Пави и френските семиолози на театъра, в чудесната книга на Артьом Зорин, в текстовете на полския изследовател Робърт Борох и българския театрален критик Николай Йорданов. Адекватната интерпретация на паратекста в пиесите на Радичков може да хвърли повече светлина върху онези дискретни, умело прикрити механизми на поетиката, които задвижват загадъчния му драматургичен свят.

Заглавието на спектакъла на Александър Борисович Плетньов е: „Опит за летене. Създаването на мита.” В това разширение на оригиналното заглавие прозират най-малко три значения: създаването на радичковския мит за летящите хора, утвърждаването на авторовата митология като своеобразен конструкт на неговата поетика, митологизацията на самата пиеса.  

При първата среща със спектакъла ме зарадваха особено два момента: откроеното балканско звучене и прекрасната сценография. Тези два момента са дълбоко свързани, защото балканският мироглед е неотделим от ярката визуалност на спектакъла, от калейдоскопичната синестезия на цветове, звуци, движение, кинематографични кадри и на невероятната психомоторика на актьорите, постигаща максимално приближаване до естествената българска речева, жестикулационна и поведенческа динамика. Музикалното оформление на спектакъла надхвърля Балканите и конструира зноя на европейския Юг – сръбски, испански, италиански ритми…Оня Юг, така далечен и мечтан сред руските простори, предчувствие за изконния Едем.

Спектакълът на Александър Плетньов се оказва много по-близък до българските театрални интерпретации на текста, отколкото до формалистичния сценичен език на МХАТ, на чиято сцена се реализира легендарната московска постановка на Младен Киселов.  

През 2014, година след премиерата на спектакъла, едва 50-годишният режисьор се влива в ятото на летящите хора, смело осъществил най-отчаяния си и красив опит за летене чрез героите на българина Йордан Радичков. А поривът на този опит чака своите изследователи…

Автор: доц. д-р Наталия Няголова

*Използваният илюстративен материал е взет от сайта на Калужкия областен драматичен театър – www.teatrkaluga.ru

Прочетете още от автора:
„Мишел Пиколи сред нещата от живота“