Невена Митрополитска си поделя времето между няколко поприща: на майка, съпруга, дъщеря, авторка и библиотекарка. В миналото е събирала опит като журналистка, учителка, преводачка, социална изследователка, продавачка и гладачка и всяка една от тези професии ѝ е позволявала да види света от уникален ъгъл. Любимите ѝ градове са Пловдив, София и Монреал – обитава ги и трите, телом или духом. Когато не работи, обича да обикаля из старите централни улици и да наблюдава хора и сгради, да чете до среднощ с чаша чай с мляко, или да гледа и обсъжда филмчета с децата си. „Дарът“ е вторият ѝ роман след дебютния „Анна и планината“, публикуван от издателство „Жанет 45“ през 2015 г.
В „Кадър 25“ Ви представяме откъс от втората книга на Невена Митрополитска…
„ДАРЪТ“
Христо го зърна в ресторанта миг преди да отмине. Така се бе засилил, че вече крачеше през два магазина надолу по „Витошка“, когато съзнанието му изплю името на човека, когото бе видял. Или когото си мислеше, че е видял. Стигна до следващата пресечка, вече на забавен ход, продължи, сякаш ореше настилката, довлачи се до по-следващата и спря. Не успя да го разгледа, но мярна нещо толкова познато – наклонената надясно глава, интензивния поглед, вперен в човека пред него изпод привдигнатите гъсти вежди – усети силата му дори през витрината. Понечи да потегли отново по пътя си, но вече бе забравил накъде е той и за какво. Младото лице, изплувало от дълбините на паметта му, и очите, които току-що бе съзрял, бяха изместили всичко останало. Обърна се и припряно се понесе натам, в последните метри си наложи да забави стъпка, премести чантата си в лявата ръка, втренчи се в нея, застърга с нокът дръжката ѝ и се усети, че вече е пред заведението. Вдигна поглед и се взря през стъклото. Той беше. Митьо. Най-добрият му приятел, както вярваше някога.
The least we can do is wave to each other.
Можем поне да си махнем.
Това беше името на албума от седемдесета година на Van der Graft Generator. Бяха с Митьо, когато го купи – на старо, от някакъв обилно обрасъл тип на „Синьото кафе“. Мотаеха се с по бира в ръка, Митьо – с прясно боядисан в лилаво гребен, срещаха тоя-оня, разменяха по някой лаф. Позавъртяха се на „Попа“ и забиха към „Кравай“. Христо току мяташе поглед към плочата и потъркваше палец в гладката обложка.
Беше една от последните плочи, които си взе; повече караше на касети. Слушаше я на стария грамофон в стаята на майка си, когато тя отсъстваше. Сега беше натикана в мазето при туршията. Лина даже се бе засилила да ги изхвърля – всичките му безценни и ненужни албуми, но той я изгледа толкова лошо, че тя не обели и дума. Опакова ги и ги отнесе долу. Оттогава не се бе сещал за тая тава, поне от петнайсетина години не я бе слушал, а вече, пак благодарение на Лина, дори нямаше на какво. Но тя си оставаше специална за него.
В оня прашен августовски следобед, когато за пръв път я пое в ръце, се взря в картината върху обложката и потъна в нея. Отдолу, сякаш отвисоко, се виждаха планини – синкави и жълтеникави; небето бе надвиснало и наелектризирано – в тревожно оранжево и лилаво, а в едър план се възправяше метална кула с кълбо на върха, всмукващо светкавица. Тогава все още не правеше връзка между името на групата и генератор, но усещаше високото напрежение в картината. И както се шляеше по „Графа“ и „Патриарха“ с Митьо и другите пичове с щръкнали коси, всичко уж както винаги: пускаше лафове, хилеше се на чуждите, лочеше си бирата, той крачеше с тях из суровите планини от албума, наоколо им тътнеха гръмотевици и се приютяваха в тях. Мотаеше се с тайфата в излинелия от жега следобед и се чувстваше част от нещо мощно.
Христо се отърси от вцепенението и се огледа: бе застанал на метър от вратата на ресторанта, млада двойка го заобикаляше, за да влезе, жената му метна крив поглед, като минаваше край него. Той отстъпи няколко крачки към средата на улицата, наведе се, направи се, че завързва връзката на маратонката си и се взря косо в Митака. Той седеше до прозореца с още трима души. Беше започнал да оплешивява. Раменете и гръдният му кош бяха наедрели, а преди бе слаб като точилка. Лицето му също бе набъбнало и дори си беше отгледал двойна брадичка, която трептеше с всяко предъвкване. Погледът му обаче беше същият: пронизваше хората без притеснение, както само честният човек го прави.
Трябваше поне да си махнат. Редно бе да влезе, да му се обади, приятели бяха, не можеха просто така да се отминат след толкова години раздяла. Деветнайесет ли бяха? Двайсет? Тръгна натам, но пред вратата замръзна. Ресторантът беше тузарски, мерна мъжете на най-близката маса – до един костюмирани. Огледа дрехите си: дънките – чисти, но бая изтъркани; якето – и то износено; обувките – от сергия на пазара. Чий щеше да го дири там? Как просто тъй ще се натресе на Митьо и ще му прекъсне разговора? Ами ако е важен? Ако е делови обяд и обсъждат сделка? И какво да му каже? Здравей, Митак, помниш ли ме отпреди двайсетина години? Как ли щеше да се смути той пред своята компания, ако изобщо го познае? Понесе се назад, блъсна се в някого, измърмориха му. Закова се насред улицата и се втренчи в съседната витрина с нелепи дамски ботуши. Не му стискаше да влезе в заведението, но и не бе способен да се отдалечи. Наблизо забеляза пейка, намести се, измъкна телефона си, взе да цъка, за да не буди подозрение, и пак прокрадна поглед към Митьо. Сега обърна внимание и на компанията му. Срещу него седеше жена – руса, фризирана, поддържана, личеше си. И две деца имаше при тях – момче и момиче – нито бебета, нито големи, по средата някъде. Приличаха на семейство. Ето че докато Христо беше ергенувал (не че в ергенуването му имаше много повече от бачкане), приятелят му не си бе губил времето. Момчето се нацупи и също извади телефон – но отдалеч се виждаше, че за разлика от Христовия, този е нов модел, и скъп. Всичко наоколо им изглеждаше скъпо. Митьо нямаше вече гребен на главата си – къса коса, риза и сако. Сако!
Някога Митака се носеше с прокъсани на коленете дънки. С коженото яке – изтъркано по ръкавите, около джобовете и по шевовете, се бе снабдил от Битака. Кубинките му – опърпани и колкото пò овехтяваха, толкова повече го кефеха. Купуваха от най-евтината ракия – плодова, а като изгладнееха и парите им свършеха, събираха последните стотинки от себе си и околните, взимаха си хляб и чупеха комати. А Митьовите родители хич не бяха бедни – баща му беше директор на фабрика, имаха триетажна вила в Симеоново, нова лада, ама за да му дават пари, му поставяха условия. За тях говореше с презрение – какви еснафи били и как само мангизи, имоти и оценките в училище ги интересували. Оплаква му се надълго от семейството си една вечер, докато прекосяваха София, за да отидат на купон. Преди това се бяха забили с още трима души на тревата около „Синьото“, някой беше взел касетофон, дънеха Кinks и ревяха с тях:
I’m not like everybody else,
And I don’t want to live my life like everybody else,
And I don’t want to stay fine like everybody else.
Припяваха с групата как не са като всички други и как не искат да живеят живота си като всички други, и как не искат да са наред като всички други и наистина го вярваха.
Колко разговори бяха провели, че не желаят да стават част от системата. Че отказват да са болтчета в машина, бълваща несправедливости: едни като свине да се ояждат, а други да са бедни и нещастни. Заканваха се, че ще теглят една майна на родителите, на учителите, на цялото общество и няма да живеят по шибаните им закони. Беше най-добрият период в живота му. Не след дълго обаче Митьо хлътна по едно момиче – уейвърка (дали не беше настоящата му съпруга?), и взе да движи с нейната компания. Срещите му с него се разредиха. Христо разбра, че най-добър приятел беше само Митьо за него. А той за Митьо бе един от многото.
Христо престана да ходи на „Кравай“ и се отказа от жалкото подобие на гребен на главата си. Продължи да живее както смяташе за правилно, остана верен на себе си и се чувстваше добре. Началник нямаше, не зависеше от никого, не се кланяше никому. Гърбеше като добиче, не изкарваше много, но му стигаше, можеше да работи когато си поиска и при когото си поиска. Поръчки не отказваше наистина, но на теория можеше. Тази мисъл го успокояваше. Почти го успокояваше. Понякога пак си тананикаше, вече сам, разбира се, „I don’t want to live like everybody else“[1], и в повечето случаи си вярваше. Отдавна не смяташе, че е бил част от нещо, било то мощно или мижаво. И сега, докато надзърташе към Митьо (или г-н Пеев може би?), го чувстваше по-силно от всякога.
Погледът му падна върху жената – беше се разположила срещу него, и тя до прозореца, бе подпряла десния си лакът на масата и небрежно държеше чаша вино. Вгледа се в дланта ѝ – нежна, с дълги пръсти, с пръстен с искрящ камък и проблясващ червен маникюр. Ноктите на Лина бяха ниско изрязани – нямаше как иначе с толкова работа, а пръстите ѝ бяха напукани до кръв.
Никога не бе завиждал на богатите. Нещо повече – презираше ги. Не искаше да живее като тях и животът му да е състезание за вещи. В това отношение си остана като седемнайсетгодишния Христо и се различаваше от масата. В друго отношение обаче се промени и стана като другите – самотата му дотежа и му се прииска семейство. Представяше си го често – жена, деца, заедно са, обичат се, смеят се – като притурка към дотогавашния му живот. Домът му – същият, порядките му – същите, към тях само са добавени за веселие няколко души. Мислеше си, че на децата му ще им е забавно да са с него – баща-пич, неправил компромиси, невлязъл в матрицата (любимият му филм!), верен на себе си. Надяваше се, че съпругата му ще го разбира и ще се гордее с него. Така поне си го представяше, когато нощем будуваше и се взираше в сенките.
Отново погледна профила на жената срещу Митьо. Усмихваше му се и му говореше, бодна от чинията си с изискан жест, обърса устните си с бяла кърпа и отпи от виното.
Откакто се познаваха, Христо бе водил Лина на ресторант, много по-лош от този, само три пъти, и то в началото на връзката им. А тя така и не се бе отпуснала, от страх да не набъбне сметката. Той гледаше сега чуждата съпруга и си мислеше дали неговата собствена не би предпочела да е тук на нейно място. В този хубав ресторант, срещу този добре облечен мъж, неостанал верен на себе си. Съществува ли жена, дето би била щастлива мъжът ѝ да работи по много за малко пари, и не стига това, и не стига, че чакат дете, ами и да е психически нестабилен: да изтрещи на работното си място, да изпотроши сума ти материали и да бъхти без почивен ден, че да плати щетите? Тази събота за пръв път се прибра и вместо да си остане вкъщи и да се грижи за нея, ето го – развява се в центъра и наднича в чуждите животи.
Възможно ли е някой да има нужда от мъж като него? И ако никой няма нужда от този Христо, какъв е бил смисълът да е верен на себе си?
Изправи се, погледът му – все тъй закован в семейството. Момичето го забеляза, тревога плъзна по тясното му лице, устните му се раздвижиха и го посочи, Митьо и жена му вдигнаха погледи. В следващия миг Христо крачеше по „Витошка“. В потната си длан още стискаше телефона – на първата пресечка щеше се обади на Лина да я пита как е и какво да купи. Чудеше се дали Митака би го познал в гръб. След тези… Колко години? Двайсет? Двайсет и една? И все пак … можеха. Можеха поне да си махнат.
[1] Не искам да живея като всички други. – Б. а.