Думи за „Сенки на думи“ на Иван Станков
„Сенки на думи. Мотиви в поезията на Борис Христов“ (2016) е второто изследване в книжовната биография на проф. Иван Станков, чийто обсег е света на Борис Христов, това е и втората авторска книга за поета в българското литературознание. Точно двадесет години по-рано Иван Станков пише „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (1996). Книгата е първото цялостно и системно изследване на художествения свят на поета или както го определя самият изследвач – неговият „личен прочит“.
Макар двете книги да са разделени от времевата граница на два века те се преливат една в друга, продължават се и се допълват, за да създадат едно абсолютно цяло, за да обходят света на Борис Христов от всички страни, откривайки и описвайки онова желано от лирическия герой битийно единство. Думите в „Смърт не може да има“ не умират, а се превръщат в сенки-те на думи-те написани почти четвърт век по-късно. Дори може да кажем, че първата книга на Иван Станков се превръща в своеобразен палимпсест, върху който авторът, както посочва в увода на книгата, намерил вече своя пулс, своя ритъм и свикнал с мисълта си, с речника ѝ, чертае нови изследователски стратегии по отношение поезията на писателя. Отново обхожда света на Борис-Христовото творчество, за да доведе лирическия герой и читателя до някои от крайните екзистенциални въпроси засягащи живота и смъртта, смисъла и безсмислието, вярата и неверието, реалността и илюзията, свободата и робството, а после да посочи и вечно търсените отговори, които изведени извън границите на лирическите текстове, се превръщат в своеобразна светогледна философия.
Структурно – за това подсказва и подзаглавието на изследването – втората книга на
Иван Станков е изградена посредством наименуването и обхождането на отделни мотиви, чрез които може да бъде огледан основния смисъл, заложен в поезията на Борис Христов – за свободата като противовес на смъртта. Отделни 
стихотворения, в името на надродовото смислово единство, са събрани от изследвача в определени групи, които очертават конкретна битийна проблематика. „Сенки на думи“ продължава ясно заявеното послание от „Смърт не може да има“, а именно разглежда Борисхристовата идея за безсмъртие, положена в края на пътя, по който лирическият герой върви към познанието за единността на времената и пространствата, на тукашния и отвъдния свят, към търсенето на т.нар битийно цяло. Още в първите редове на книгата изследвачът ясно посочва времепространството, в което е поставен героя: „В поезията на Борис Христов няма сезони, няма годишни времена. Няма пролети, есени, зими. Няма движение в космическия календар. Няма климатични преходи, няма географски пояси. Няма Антонио Вивалди, няма акварели. Няма природа. Пейзажите са пометени от пустинните портрети на Човека (подч. мое.- Н.К.)“ Още в началните глави книгата изследва именно тоталната липса на ясно стратифицирани линейни времеви параметри, посредством които героят е лишен от представата за обективно протичащо време и може да изкриви времепространствения си вектор, така че да постигне кръговата геометрия на битийното цяло, да избяга „от ужаса на историята“ по думите на Мирча Елиаде. Тази „библейска художествена реалност“ е определена от Иван Станков като рамка в стихотворенията на Борис Христов, а сама по себе си „предполага събитийна замрялост и статичност на персонажа“. Героят предпочита себе си като обект на наблюдение, а не заобикалящия го свят. Човекът е превърнат в център на субектно-обектните си наблюдения. Идеята за смяната на светогледа, за преместването на света в човека, настъпателно се появява в българската литература още през 60-те години на ХХ век и Иван Станков подробно описва значението на тези процеси в по-ранната си книга „Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век“ (2011).
Още началните глави в „Сенки на думи“ очертават една от основните изследователски стратегии, разкриващи основен проблем в творчеството на поета, а именно търсеното на битийна пълнота, възможна само и посредством отъждествяването на определени времепространствени отрязъци, позволяващи на героя да бъде едновременно и на кораба, и на брега, да е тръгнал от дома към морето, но и едновременно да стои върху камъка в една непрекъсната „Роденова напрегнатост“. В тази книга Иван Станков ни представя героя на Борис Христов стъпил върху тънка демаркационна линия, поставяща го в непрекъснати мултипликационни процеси, които откриват все по-широко гледката към „минаретата на Самарканд“ или към така желаното единство на битието.
В следващите глави Станков отново посочва сливането на отделните времена и пространства в едно цяло, маркира кръговата траектория на движение на героя, като абсолютна алюзия на вечността в света на Борис Христов, посредством различни битови маркери и състояния, трансформирани впоследствие в Цялото като битийни (стената, прозореца, кръста, виното и пр.). Всичко това отново извежда идеята за битийстване в безвремието, състояние, което позволява на героя да има повече от една хипостаса едновременно, да бъде бръмбара, врабчето, мишката, къпината или дори думата и чрез тях да достигне и постигне търсеното познание за единността на Вселената, за да може да възкликне: „няма смърт – не може и да има“. Научил голямото битийно знание героят на Борис Христов, според Иван Станков, вече не е бунтарят „пред стената“, тръгнал да я разбива, а е човекът „при стената“ който философизира света. За герои от подобен тип стената вече е изгубила своята двумерна непроницаемост. Стоящ при нея той чака „Гледката“, вече е убеден в съществуването ѝ, защото е съзрял „минарета на Самарканд“, отвъд които е Цялото.
Втората книга на Иван Станков рисува една картина за свят, върху която са последователно прокарани и изследвани в своята абсолютна пълнота вертикалите и хоризонталите на Борис-Христовото битие, авторът на „Сенки на думи“ построява и най-важната, трета координатна ос, чието движение е насочено навътре към философските му мирогледни дълбочини.
Прочетете още от Нели Кирилова тук.