ПАРЧЕТА
***
остави ме да си досънувам бесовете…
гледната ми точка е отвор,
прободен от карфицата на цялото неверие.
Не мисля:
езикът има кожа, но
и кожата слепява светове,
които са непълни,
знаково непълни.
кошмарите ли са лепило?
не чувам, не говорят
не чувам да говорят…
пръстите мълчат
като стадо на конци,
оплели се,
преди да ни събудят
Й
Спомням си онзи смачкан пръст
по гладката книга със букви
така,
че сякаш бе утре;
(т)
шарени багри разплути
петна като жаби
заря и пламъци буйни;
(а)
бе черен и черен бе пръстът
от пръст на земя
и черно бе всичко
от белите листи
с дебелите символи;
(т)
повтарях
и още повтарям
повторени
техните знаци,
и свързах света ни във образи
пръснати
в мен като в нещо със бъдеще.
(о)
Това бе езикът,
моят език,
потекъл в потеклото време
в лодка с 30 представи
оставил ме там,
в реката,
на нечии думи обвързани.
(н)
И ако днес се завръщам
по облите камъни
/не-означавани/,
то е само с чувство за липса
и ехо от нещо;
(е)
ехо от багри,
ехо от сенки,
ехо от стъпки;
(д)
ехо от първия смисъл
на първия пръст,
посочил ми някога смисъла
ПУКОТ (4:39)
парчетата
на бляскавите признаци
кихат
като призраци
под грубите пети на хоризонта;
небето се разтваря за надежда
с позата на стар човек,
потънал в ламарини;
съшива кашлица и кашля
кашлици
в кутия;
каросерия е,
пълна с книги;
ръцете –
черни и прозрачни,
милват бузата
на труп
и се напукват;
магарето се хили на живота,
а другото потъва по земята…
***
„Вие изминахте пътя от червея до човека,
ала у вас все още има много нещо от червея.“
из „Тъй рече Заратустра“
Това е война
и аз мразя всяка секунда от нея;
ръждивите парчета
на зъбите, с които си разкъсваме месото,
докато раните изгниват,
са барутени съзвездия от мръсотия;
нищета и кал, и
жалко самодоволство;
нищета и кал,
и нищо;
нищота –
калта е привилегия на живите.
Прочетете още от Николай Генов тук.