*С преводача и критика разговаря Кева Апостолова, главен редактор на сп. „Театър”.
Огнян Стамболиев е роден в Русе, където живее и работи. Завършил е Софийския университет, специализирал е в Букурещкия. Критик и преводач. Автор на „Нова книга за операта” в 2 т., на монографии за български оперни артисти, на първата у нас „Книга за оперетата и мюзикъла – от Жак Офенбах до Уебър”, оперни либрета, голям брой критически статии в печата. Издал е 45 книги с преводи на Йонеско, Сартр, Чоран, Елиаде, Марин Сореску, Никита Станеску, Ана Бландиана, Михаил Себастиан, Паиаит Истрати, Лучиан Блага и др. Превел е повече от 70 пиеси от румънски, френски, италиански и руски автори. Носител на редица наши и международни награди, сред които цени най-високо тази на Румънската академия за превод / 1997/. Представен е в енциклопедии у нас, в Румъния, САЩ и Великобритания. Член на СПБ и на българския ПЕН- център.
Първо да поговорим за превода на пиеси, предназначени за театрална сцена. Кои са правилата, които спазвате и кои пренебрегвате, защото какво…?
Преводът на драматургия е без съмнение нещо много вълнуващо. Предпочитам го пред превода на проза. Не мога да кажа, че спазвам някакви определени и строги правила. Просто превеждам така, че текстът да става направо за сцената, произнасям на глас репликите, за да ги усетя и да постигна желания ритъм, за да не каже после режисьорът, че бил „несценичен” и да седне да го „оправя”. Просто следвам автора, не го донаписвам, както правят днес мнозина постановчици. Преведох и публикувах в издателство „Леге Артис” масивен том с 10 пиеси и 10 есета на великия Йонеско. Една млада режисьорка, доста лансираната постмодернистка или по-скоро псевдоавангардистка Деси Шпатова, взе пет от тях, без моето разрешение, сътвори един невероятно претенциозен и неразбираем пастиш от тях с напълно безсмисленото и нелепо заглавие „ Конструкция на освободеното въображение” / сякаш въображението трябва да бъде заключено?!/, измъчи жестоко` трупата на театъра, похарчи доста средства, и накрая се получи едно голямо нищо, набор от кресливи безсмислени етюдчета, което не издържа и 3 представления при полупразни зали с недоумяваща публика. Та мисля, че текстовете трябва да се превеждат точно и, разбира се, художествено, творчески, с вдъхновение, и да се поставят според идеята и естетиката на автора. Ето наскоро в Младежкия театър в София имаше друга подобна непростима гавра, на друг, също така прехвален „режисьор” Теди Москов с „Макбет” на Шекспир.
Ако сте работили с живи автори – те какъв тип превод предпочитат – буквалния ли, смисловия ли, атмосферния ли…?
Работил съм с няколко живи автори, с които съм имам контакт. Те ми имаха пълно доверие и се бяха уверили, че преводите на техните текстове са добри. От творчеството на големия, световен и много оригинален драматург и поет Марин Сореску/ 1936-1996/ избрах пет от най-силните му пиеси: „Дракула или Третия кол”, „Рибарят Йона”, „Клисарят”, „Нерви” и „Лоно или Жаждата на солената планина”, и заедно с 133 негови прекрасни стихотворения, направих един том, който се прие добре от критиката. Пиесите все още не са поставени на сцена. Дано това да стане. Но, за съжаление, нашите режисьори изпитват, поради непознаване, някакво необяснимо за мен, пренебрежение към румънската драматургия, а тя е световно призната!, и не поставят често тези автори, за сметка на второкласни руски, френски, американски и дори сръбски, турски, гръцки и македонски драмописци. А Марин Сореску е игран с голям успех в Париж, Лондон, Бродуей, Москва, Берлин, Театъра на нациите…Същото бих казал и за другото световно име, „новия Йонеско” Матей Вишниек /род 1956/. Играе се от Чили до Токио, Анкара и дори в ислямския, нетеатрален Иран! Та само през миналото лято той имаше 5 премиери в Авиньон и два фестивала на неговото име в Токио и Москва…
Подходящ ли е за преводи, хубав ли е българският език, има ли всички съответни думи за големите, по-богати световни езици?
Не може да се каже, че нашият език е така многопластов и богат като английския, френския, руския. Ние сме били под едно варварско азиатско робство, което ни е осакатило във всяко отношение. Това е бил петвековен, непознат и досега в световната история, геноцид! Дори и езикът ни, както и литературата ни, са пострадали, не са могли да се развият нормално, плавно. Езикът ни е все още пълен с грозни турски думи, а също и с турцизми, които необяснимо защо сега, в ХХI век, все още звучат дори в националния ефир: „комшия”, „акъл”, „майтап”,„рушвет”…
Друг е въпросът, че ние, българите, дори интелигенцията, не използваме пълноценно цялото лексикално богатство на българския език, че се ограничаваме с малък брой думи при общуването, да не говорим за бедния и некрасив език на медиите. И, все пак, езикът ни е достатъчно развит и богат, за да може на него да бъдат пресътворени на ниво и най- трудните за превод текстове от световната литература – от Шеспир, Байрон, Пушкин, Гьоте до Томас Ман и Джойс. Имаме силна, развита преводаческа школа с големи традиции, също и в областта на театралния превод.
По ли е маловажно да превеждаш от румънски, отколкото, да речем, от немски, английски?
Всеки език и всяка литература и култура са един свят. Езикът на Еминеску, този блестящ поет, наричан още „последния голям романтик в европейската лирика” / ние, за съжаление, поради робството, не се родили подобен/ за мен е не по-малко красив и интересен от френския, италианския, руския, английския. Престижно е да превеждаш големи, световни автори, дори и по-малки литератури, като Чоран, Елиаде, Марин Сореску, Никита Станеску, Матей Вишниек. Ние, като малък народ, за разлика от другите малки народи, страдаме от провинциални комплекси. И само защото Румъния ни е съсед, сме склонни да я подценяваме, а да надценяваме по-далечни страни, например, Белгия, Холандия или Испания. Да, но Румъния има доста по-силна поезия и драматургия от много от западните страни, от които се възхищаваме. Знаете ли каква поезия се създава днес в Холандия или в Белгия? Никаква! Дори италианската и испанската не са така силни и интересни както преди. Докато румънската е световно призната. Също и румънският театър и драматургия.
В началото на демократичните промени книжният пазар се „наводни” от аматьорски преводи дори на световни заглавия. Май че тази „шлака” се поизчисти или греша?
Да, това е така. През 90-те имаше истински бум в книгоиздаването и количеството съвсем не раждаше качество. Сега е обратното. Само че се чете доста по-малко.
Съюзът на преводачите осъществява ли контролна функция или това правят издателствата и самите театри, които взимат пиесата за репертоара си?
Бях член /два мандата/ на УС на Съюза на преводачите и мога да кажа, че до 1990 г. имахме известни контролни функции. Сега това е невъзможно. Лошото е, че в театрите невинаги има драматурзи и репертоарни бюра, че българският театър е изцяло в ръцете на режисьорите, че те определят изцяло репертоара, че дори превеждат, адаптират, прекрояват… Превеждат западни автори през руски или просто адаптират вече преведени текстове и се подписват като „преводачи”. Затова сега у нас няма нито добър и балансиран репертоар, нито контрол върху преводите и езика на сцената, нито добър театър. А артистите са изцяло „роби на режисьорите”, те са напълно зависими от тях…Но главната вина е на директорите на театрите – те дават неограничена власт на режисьорите и ги канят в театъра „да дойдат с пиесите си”, а не обратното и нормалното – да дойдат заради определена пиеса, която театърът е избрал и оттам идват повечето от неудачите…Особено от диктата на режисьорите. Някои от тях, водени от личните си амбиции и пристрастия, просто съсипват българския театър.
Преводачеството е чиста проба интелектуален труд, специален, специфичен, труд за умни хора, което автоматично означава – нископлатена работа в България. Така ли е и защо, дявол да го вземе?
За мен преводът е „родство по избор”, ако мога да си послужа със заглавието на прочутия роман на Гьоте. Това е тежък интелектуален и творчески труд, зле платен, недооценен, понякога в сянка / много театри дори не изписват имената на преводача в програмите и афишите, което е непростимо!/, но труд който на мен лично ми носи радост.
Превеждате ли пиеси от български на друг език и успяват ли тези преводи, ако следите живота им, да се реализират там или си остават като преведени пиеси за…бъдещето, в чекмеджето /компютъра на българския драматург?
Превел съм няколко текста от български на румънски от Калин Илиев и Христо Бойчев. Поставиха ги с успех в Букурещ в театър „Буландра” и на фестивала в Сибиу /Херманщадт/, Румънска Трансилвания. Радвам се, че преведох „Полковникът птица” на Христо Бойчев, който се наложи като най-успешният български съвременен драматург, след Стратиев и завладя световните сцени Но не мисля, че трябва да правя „обратни” преводи, тоест от български на румънски. Но съм убеден, че трябва да превеждам само на родния си език. И преди всичко от румънски. Да не се разпилявам. Дори да се занимавам само с определени автори. Тогава резултатите са добри.
Кой е любимия ви театрален автор, който сте превели? Кой е любимият ви собствен превод, поставен на сцена, и защо?
Те са трима: Йонеско, Марин Сореску и Матей Вишниек. „Картината или Палячовщина” на Йонеско постави чудесно Иван Самоковлиев в Русе, а също и Силистра, където наскоро от ГЕРБ съсипаха хубавия театър. От Фасбиндер преведох „Хубавата Клара”, доста трудна за сценична реализация драма, която постави изключително един от най-големите в момента български режисьори проф. Пламен Марков в Малък градски театър със забележителната драматичка Ирини Жамбонас и през 2001 г. това беше „спектакълът на годината”. Радвам се, че в мой превод бяха реализирани успешно в София, Пловдив и Сливен, а също и в Радиотеатъра няколко от най- силните текстове а Матей Вишниек. Издадох и два сборника с негови пиеси.
Проклятие или подарък е за преводача Вавилон?
По-скоро е радост. Друг, по-красив и по-смислен живот, особено сега, в тази съсипана страна, в която културата е „натясно в ъгъла”/ С. Моъм/, а т.нар. „делегирани бюджети” са убийците на българския театър. Защото е абсурдно да искаш един театър или опера да се издържат от Гогол, Ибсен и Пирандело, от Верди, Пучини или Прокофиев. Това го няма никъде по-света. Това е велика глупост! Дори сега, в при тази депресия в Европа – да не говорим за Австрия с 229-те милиона евро за Виенската опера, повече отколкото за австрийската армия, или за Германия с нейните над 800 милиона за театрите и оперите, а за близките нам Румъния и Русия, където не се реже и убива така безжалостно, а се гради, въпреки кризата. Та дори в Анадола се откриват театри, опери, филхармонии фестивали!
Но да се върнем към изкуството на превода, което е главната тема на нашия разговор: Много похвални слова са казани и написани за изкуството на превода. Още през 16 век големият френски поет Жоашен Дю Беле е теоретизирал върху това сложно, неблагодарно и зле платено изкуство. Но преводът има и отрицатели. Италианците имат поговорка: “Il traduttore e sempre un traditore” /Преводачът е винаги предател/, французите пък казват, че преводът бил като жената: “ако е красива , е невярна, ако е вярна, е некрасива…” Да, преводът е трудна работа. Тук ще цитирам още една интересна фраза, с която може и да не се съгласим, но в нея има известна доза истина. Немският романтик Фридрих Шлегел пише в една своя статия буквално следното: „Художествения превод е смъртен двубой. При него търпи поражение или този, който превежда, или онзи, когото превеждат!” Наистина, много похвални слова са изписани и за нас, преводачите. Напоследък имах щастието да преведа и да съставя една антология под надслов „Сълзи и светци” с текстове на големия румънско- френски мислител и философ, един от последните хуманисти на нашето време, румънеца от Париж, Емил Мишел Чоран. Бях поласкан да прочета и преведа следното: „Преводачите, които срещнах през живота си, почти винаги превъзхождаха писателите. Те бяха по- образовани, по- културни , много по- добри и по- достойни от повечето от тях…”