СЛЪНЧЕВИЯТ ТЕНОР
Николай Здравков (1923–1990) беше един от първите певци, които спечелиха славата на Русе като „певчески град”. На Русенската опера той посвети своята изключителна дарба, младостта си, целия си живот. Името му се превърна в неин синоним, заедно с имената на блестящия белкантов баритон Кирил Кръстев и нежната лиричка Пенка Маринова, знаменитата „русенска тройка”. Преждевременно пенсиониран от директора Георги Димитров, само месец преди неочакваната си смърт, той ни изуми с бляскавото си изпълнение на предсмъртната ария на Каварадоси от „Тоска” на концерта по повод 40- годишнината на института.
Роден на 10 февруари 1923, под духовния знак на Водолея, в Брусарци, Ломско, в бедно работническо семейство, в ранната си младост Николай преминава немалко изпитания и лишения. От 1948 до 1953 г. Учи при двама големи педагози Илия Йосифов и Катя Спиридонова, като едновременно с това работи като солист в ансамбъла на МВР.
През февруари 1953 г. е назначен за стажант-солист в Русенската народна опера, където само след два месеца прави своя голям публичен дебют с трудната роля на Марио Каварадоси от „Тоска”. За културната общественост в Русе гласовитият и темпераментен младеж, който притежава и представителна, красива сценична външност (нещо рядко за един тенор) се оказва истинска находка. Още с първите си спектакли и концерти стажантът Здравков става безспорният любимец на всички русенци. На тази голяма и искрена любов той отвръща с взаимност и след няколко години, когато започва да се утвърждава в национален, а и н международен план, остава верен на театъра и града, въпреки че получава не едно и две съблазнителни предложения за работа на големи сцени (сред тях е не само София, но и Парижката опера). Привързаността на Николай Здравков към Русе има и други причини – не само голямата любов на публиката. В операта работят директори, режисьори и диригенти от мащаба на Георги Чендов, Стефан Трифонов, Евгени Немиров, Михаил Хаджимишев, Руслан Райчев, Ромео Райчев, Борис Хинчев, Димитър Манолов, които разбират от музикален театър, обичат пеенето и певците – и най-главното: те са градители, защото по- късно в Русе, както виждаме и днес, ще се появят и рушители… Но това е друга тема.
През дебютната 1953 г. младият дебютант извоюва първото си лауреатско звание и златен медал от младежкия фестивал в Букурещ, през 1954 – втора награда на конкурса „Дестинова – Буриан” в Прага, през 1956 е отново първи – този път във Вервие, Белгия, един от най-авторитетните конкурси. Там получава предложение за дългосрочен договор за работа на Запад. Импресариото дори му урежда чартърен полет до Париж и възможност да напусне България. Но той категорично отказва. Тези отличия и особено медала от Вервие му отварят пътя за голяма международна кариера, но той остава верен на родината си и на Русе.
Нещо, което малцина биха направили. Мисля, че Здравков заслужава много по-голямо уважение и признание, отколкото някои други, които избягаха от България, направиха кариерата си навън, а след като тя приключи и гласовите им ресурси се изчерпаха напълно, решиха да продължат да пеят тук… През 30-годишната си активна творческа дейност като първи тенор на Русенската опера, той гостува многократно в столицата, в цяла България, а и на редица чужди сцени в Европа, Азия и Америка. Направи повече от 30 централни роли от класическия и съвременния репертоар – от Моцарт и Росини до Хаджиев и Пиронков.
Броят на спектаклите му наистина респектира: над 15000 (от тях над 200 гостувания в Софийската опера, 100 във Варна и около 200 в други театри – наши и чужди). Всъщност, Николай Здравков беше водещият лиричен тенор у нас от 50-те до 70-те години и превъзхождаше своите най-прочути колеги от столицата и страната, като качество на гласа и като певчески възможности. В някои от ролите си: Надир от „Ловци на бисери” от Бизе, Ричард от „Бал с маски” на Верди, Каварадоси от „Тоска” на Пучини, Херцога от „Риголето” на Верди, Вертер на Масне, Едгардо от „Лучия” на Доницети, Де Грийо от „Манон” на Масне беше и остава и до днес ненадминат. Част от тези негови превъплъщения са записани и съхранени във фонда на Радиото и Балкантон. За участията си в „Риголето” и „Мадам Бътерфлай” през 1959 г. получи държавната (Димитровска) награда, по-късно стана „заслужил” и „народен” артист.
Наистина много са големите му роли, с които ще остане в историята на българския музикален театър. Освен вече споменатите: Андре Шение на Джордано, Макдъф от „Макбет” на Верди, Калаф от „Турандот” на Пучини, Рудолф от „Бохеми” на Пучини, Фауст на Гуно. И все пак, бих отделил два върха от блестящата му кариера на певец и артист: Ричард от „Бал с маски” и Едгардо от „Лучия”. В тези две партии сочният му, искрящ лирико-драматичен теноров глас – един от най-красивите, които някога са се раждали в България – звучеше пределно изразително във всеки пасаж. С удивително богатство и свежест на багрите, с необикновена интензивност на преживяванията, Николай Здравков изграждаше тези два трудни образа, за да отбележи тъкмо с тях две от най-значителните сполуки не само в кариерата си, но и в българския оперен театър. В Ричард и Едгардо слънчевият и изключително богат на певеца звучеше с безброй нюанси, пределно развълнувано, одухотворено. И мисля, че трудно можеха да се намерят такива чувства и състояния на човешката душа, които несравнимият български тенор Николай Здравков да не можеше да изрази…
Фрагментът е от книгата на автора.
Прочетете още от Огнян Стамболиев тук.