КОПРИНЕНА ХЛАДИНА
Настроението ми е цапаница
с разреден туш. И силует –
отдалечава се по дългата улица.
Отсреща сградите са виновни
гиганти с наведени глави –
отдавна гледат локвите.
Спомням си жена –
очаква да ѝ позвънят.
Тя никога няма да се обади,
само ще чака,
ако трябва години.
Поглажда шал – копринен.
Има нужда от искра.
От раждане на огън.
Или само от топлина.
Постепенно всичко избледнява.
Клепачите ѝ още цедят
миражи. Моите също.
Поздравявам приветливо.
В нея се отваря бездна,
студен кладенец –
потъвам надолу и навътре.
Крясъкът ми се смалява.
Изстрелвам хлебно топче
с пръст. Не разбира шегата –
пропадането е страшно.
Слухът ми заглъхва.
И някъде там – до нея,
в нея – умирам. Не боли.
Но чувствам смъртта –
копринена хладина.
Поглаждам я с длан.
Чувството трепва. Отлита.
Няма го. Остава черният
туш. Още по-разреден.
Прочетете още от Палми Ранчев тук.