СЕГА
Не се разделяме.
Не бягаме един от друг.
Заминаваме.
Не е важно къде.
Не е важно при кого.
Заминаваме.
После ще се връщаме.
Ще се търсим.
Някой ще го няма.
Други ще са другите.
Ние ще сме други.
Заминаваме.
НА НЕБЕТО
Бяла черта: следа от човешки дъх,
върху ледено стъкло.
Следата изчезва, остава човекът.
Гледа небето. Диша.
ВСИЧКО
доста бързо отминава.
По-бързо, още по-бързо.
Къде отива, ако никога
и никъде не пристига.
СЪСЕДИТЕ ЗНАЯТ
Обстановката е реална.
Не знам, достатъчно ли.
Или не напълно.
Докосвам с поглед
столовете в кафенето.
Собственикът е прекосил
около столетие и половина.
Косите му са бели,
дълги до кръста.
Разговаря със също толкова
древен и мъдър дакел.
Посетители идват
прекалено рядко.
Много късно нощем,
когато отдавна е затворено.
Съседите наоколо
знаят всичко за тях.
Никой не желае да ги види.
Прочетете още от Палми Ранчев тук.