Представяме Ви четвъртия от петте разговора с именити български поети и преводачи. Интервютата са дело на преводача и критика Огнян Стамболиев. Повече информация за идеята ще намерите тук.
Александър Миланов: „Отговорността да си пресътворител е наистина огромна…“
Александър Миланов е роден на 10.10.1933 г. в с. Овчи кладенец, Ямболско. Завършва Руска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1957). Работи като учител, а след това като редактор във в. „Народна младеж“ (1959–1960), „Студентска трибуна“ (1962), в сп. „Смяна“ (1963–1967, 1969–1978), в издателствата „Народна младеж“ (1967–1969), „Наука и изкуство“ (1978–1981), „Народна култура“ (1981–1985). От 1985 до 1991 г. е заместник главен редактор на сп. „Апропо“. Член е на Съюза на българските журналистите, на Съюза на преводачите в България (негов председател от 1991 г. до 1995 г.) и на Съюза на българските писатели. През март 1988 г. се включва в Комитета за екологична защита на Русе, а през ноември – съосновател и член на ръководството на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България. След 10.11.1989 г. няколко месеца участва в политическия живот, след което се оттегля. Основното си внимание насочва към българите извън България и главно българите в бившите съветски републики. Съучредител и говорител на Дружеството за връзки с бесарабските и таврийските българи „Родолюбец“. Автор на повече от 20 поетични книги. Превел е от руски, немски и унгарски около 30 хиляди стиха, публикувани в периодичния печат и в редица антологии. От тях в самостоятелни издания са излезли: „Басни“ от Сергей Михалков (1967), „Избрани стихове“ от Давид Кугултинов (1978), „Горчив мед“ от Саша Чорни (1982), а за сборника „Приказки“ от Александър Пушкин (1988) е отличен с наградата на Съюза на преводачите и с грамота от Международната асоциация на детските писатели. Негови стихотворения са превеждани на руски, украински, белоруски, грузински, унгарски, сръбски, румънски, английски, френски, монголски, японски. Умира на 6.05.2006 г. в София.
Уважаеми Александър Миланов, нека да започнем с началото. Кога създадохте първите си стихове?
Първите си опити да напиша стихове направих десетинагодишен. Подтикът за това не дойде от книгите. В селото ни винаги е имало стихотворци. Техни стихове се разпространяваха като народно творчество. Нищо чудно тази древна традиция да идва още от нашите предшественици – траките. В землището на Овчи кладенец има цели седемнайсет тракийски могили!
Поетите нерядко изпадат в отчаяние, защото не намират опора в какъвто и да е принцип. Вие как постъпвате в подобна ситуация?
Антоан дьо Сент Екзюпери казва, че за него родната Франция е усмивката на приятеля му Марсел. Когато не мога да намеря в някакъв принцип опора, търся я в близки и приятели, в България, за която са загинали мои предци и през варварското турско робство, и през войните, и през социалните смерчове. България е моята единствена опора. Сега ми е много болно, че сме забравили своите сънародници, които живеят извън нея, в Молдова, Украйна, Сърбия, Гърция…
А кои са Вашите поетически пристрастия?
Имах нещастието юношеството ми да съвпадне с годините на култовските дитирамби, а на село оскъдицата от книги беше наистина голяма, още по-голяма от тоталната оскъдица при всяка купонна система. Като ученик насищах глада си за четене с книги, които е било по-добре да не чета. Книгите на великите класици като класически ястия нормализираха постепенно вкуса ми. Разбира се, най-голяма е заслугата на Вазов… Пристрастията ми се меняха с годините, което е нормално. Първо се пристрастих към Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и компанията им от „Млада България“ на Иван Радославов, после към Яворов, Кирил Христов. Към Атанас Далчев се пристрастих най-накрая…
Великият Ботев за мен е бил винаги загадка – просто не мога да повярвам, че е написал само двадесет стихотворения. Струва ми се, че повечето му стихове просто не са стигнали до нас, изчезнали са като толкова книги, създадени през Първото и Второто българско царство, като толкова съкровища на българските земи, заграбени или унищожени през време на петвековното робство, спряло развитието на нашата писменост и култура… Най-трайни са били пристрастията ми към поезията от хайневски тип, в която се съчетават лирика, хумор, сатира, ирония. Но мога да ви кажа, че вече отдавна нямам пристрастия – просто харесвам хубавата поезия от всички школи и литератури.
Журналистите често задават въпроса за „пълномощията и силата на поезията днес“. Могат ли, според Вас, творците да променят света?
Ако поетите можеха да променят света, сигурно той би станал много по-привлекателен и нито една нация не би имала в историята си страници, от които да се срамува. Но на поетите принадлежи главната заслуга в изграждането на народната духовност. Без поетите светът би бил толкова неуютен, че да ти се отще да живееш…
Жан Пол Сартр, „интелектуалният страж на Европа“, често задаваше въпроса: „Какво трябва да правим? Да създаваме, да отразяваме или да експериментираме?“ Вие какво мислите?
Струва ми се, че отговорът е в самия въпрос. Трябва да правим и трите неща: да създаваме, да отразяваме и да експериментираме.
Вие не само пишете, но и много активно превеждате. Имате много преведени книги от руски, немски, унгарски. Имате пристрастие към руската и унгарската поезии. Какво мислите за изкуството на превода? Не потиска ли той Вашата индивидуалност като поет?
Колкото и ярка индивидуалност да е поетът преводач, при превода трябва да се изяви единствено индивидуалността на превеждания поет. Не е истински артист артистът, който на сцената играе само себе си, дори ако е необикновено колоритна личност. Превежданият поет ме обогатява като пътуване в чужда страна. Ех, това пътуване често ми отнема доста време и сили. Друго не ми отнема. Дава ми! Преводът е голямо изкуство. Отговорността да си пресътворител е наистина огромна!
Какво Ви дадоха поезиите на Русия и Унгария?
Страшно много! Имах великото щастие да се докосна до голямата руска поезия, да превеждам Пушкин и редица поети – класически и съвременни след него. Преведох доста неща от лириката на Пушкин и неговите изумителни и така трудни за превод „Приказки“. За мен това беше чест, голямо изпитание и може би сред най-щастливите моменти не само в творческия ми път досега, но и в живота ми. С не по-малка радост и усърдие работих и върху преводите си от голямата унгарска поезия на ХХ век. С тази литература имаме сериозни и стари връзки и в областта на превода. Участвах в няколко антологии на унгарската поезия, която, според мен, е сред най-интересните в Европа.
Бяхте председател на Съюза на преводачите в един доста труден момент…
Съюзът на преводачите и сега обединява много стойностни хора, които, макар и скромни, са изключително ценни за българската култура. Радвам се, че оцеля при тези бури, че не се разцепи, както стана с писателския съюз. Но мисля, че бурите и вихрите са за предпочитане пред оранжерийния завет. Съюзът е призван да се бори да осигури достойното съществуване на своите членове. И дано бъдещето му да е по-добро. Без преводачите и без превода не може да съществува нито едно общество, нито една държава…
Автор: Огнян Стамболиев