джобна калкулация на пораженията
„Човекът, както вече трябва да ти е направило впечатление,
е едно твърде статистическо същество.“
в края на този съмнителен мрак
лежи мигрената на старо начало;
всичко е не на мястото си
на новото място
и никой не знае нищо за себе си
но вижда цифри по другия
и повтаря в просъница
1 през 1
1 вместо 0
1 за 1 към 1 без 1
светът неусетно се е разпаднал
на нули и всичко останало
затова започваме да броим отначало
от първата нула
големите кръпки на всяка статистика
Символимия
„Същността на избора, който ми е предложен,
следователно противоречи на своята фразеология.“
пътят, който не избирам,
е само този път,
разтворил се един път
в разговор без смисъл
водата по него е вече отровна
като напукана слюнка
всеки пейзаж е само спомен,
всеки спомен: само лекарство,
което тялото отхвърля
изворът е раздвоен,
раздвоени са и стъпките
на моя Друг
кой напусна тези форми?
пита
кой остана да живее в тях?
рутинна инсомния
„Все едно е какво ще цитираш.“
– все едно
опитвам да заспя:
излишен на съня,
излишен на живота,
излишен на заблудата, че има смисъл
и че май си заслужава този труд
да спиш и после да се будиш
чувам кучетата да се борят
като вълци:
ръфат се, въргалят се
и май че се убиват…
подсказват ми какво ме чака,
подсказват ми, че стана време
ще броя овце,
не,
овцете се уплашиха от лая;
ще броя системи:
системите, в които влизат,
системите, в които липсват,
системите, които пет пари не струват
и пак отказват да се мислят
не става, следователно
ставам
изгревът е в синьо от екрана
същите хора
също работят
и навярно същото мислят
кимам със зелена точка
и всеки се зачита в своите глупости
***
когато разбереш,
че не е нужно да си гениален,
за да полудееш,
рискът става неизменно триизмерен
лежиш
и броиш ребрата на времето,
докато му търсиш гръкляна:
поне да се хванете двамата
странно хоро е
за не толкова странни човеци
Материя без памет
Живея в недоимъка на някакво сега,
изсъхващо под сянката
на вчерашното вчера;
откъде да зная, че това траене
е всъщност тлеене в търпение
за толкова нетърпеливата ми памет?
Книгите наистина са там и не говорят:
първата материя
винаги ще разполага с последната ни дума,
а всяка страница остава
само да ни дочете до точка
с надеждата, че точките се раздвояват
и времето не спира да се колебае.
Прочетете още от Николай Генов тук.