РОМАНТИКА
Среднощ. Млад, самотен и плах
във храма се моли монах:
„О, Боже всесилни, ти, взрян
в сърцето ми, виждаш на длан
как страшно съм слаб, уязвим,
как мъча те с грях непростим:
обзет съм от нея, крещя,
в главата ми – тя, само тя;
блестят като вечни лъчи
прекрасните нейни очи,
и – сякаш вечерен светлик –
в мен грее небесният лик…
Кръвта ми неспирно кипи,
желая я, страст ме слепи,
тя разума в мен притъпи…
О, Господи, чуй моя зов,
спаси ме от тази любов!“
Среднощ. В храма трепетен, плах
момински глас шепне със страх:
„Света Дево, зная, греша,
но страдам – с това се теша…
Пресъхнаха мойте сълзи,
дъхът ми съвсем се смрази,
усещам, че смърт ме грози…
Към него неволно вървя,
със поглед все него ловя;
ликът му е блед и дори
напомня на мрачен саван,
в очите му няма искри,
той гледа мъртвешки скован;
стои пред олтара, шепти,
а нимба над него трепти…
Обичам го – нямам покой,
до мене не бъде ли той…
Света Дево, чуй моя зов,
спаси ме от тази любов!“
Сънува светът сън честит,
във лунна коприна обвит;
а в храма – отпуснат и лек
монахът е легнал в ковчег…
„О, Боже, утеха му дай,
вземи го в небесния рай…“
Камбаната бие на смърт –
лежи там на одъра твърд
момичето с хлътнала гръд…
Поръсват я с цветен прашец,
главата ѝ кичат с венец.
ЗИМНА НОЩ
1
Хладна нощ криле размаха властна,
мрак покри заспалата земя;
слънцето насилствено угасна:
Хладна нощ.
2
Вихър лют вилнее в долините
и в нощта замлъква всеки глас;
с всичка сила духа в планините:
Вихър лют.
3
Светъл сняг се сипе от небето
и застила ледената твърд;
връща щастието ѝ отнето:
Светъл сняг.
4
Тишина цари и вдън гората
клонките дори не шумолят.
Повелителката е позната:
Тишина.
5
Сова с вик оглася равнината,
той отеква тъжно във нощта
на неспящ от болката в душата:
Сова с вик.
6
Сам човекът цял живот се труди;
вихър, сняг – какво ли значат те?
Той природата единствен буди:
Сам човек!
7
Зимна нощ, всесилна, злобна, строга,
тиха и спокойна като смърт.
Тя е истинската смърт, за Бога:
Зимна нощ.
ЕПИЛОГ И ПОСВЕЩЕНИЕ
Гнети ли Ви страданието, Мици?
Когато до главата ми дойде,
в душата ми плющяха зли камшици
и сам в нощта се питах: накъде?
На път, на път! Там стават волни птици
доскоро страдащите мъченици!
Бог щом нозе и разум ти даде,
стани и тръгвай – все едно къде!
Не ме е страх, че някой ще ме съди;
съдбата вечно си я влача с мене;
достатъчно мълчах, сега с крещене
ще се прекръстя. Грешник съм – все тая:
възторгът мъката ми ще пропъди,
смъртта е таксата да вляза в рая!
Подбор и превод от словенски език: Людмил Димитров
Прочетете още от Иван Цанкар тук и тук.