Попитахме 25 творци, публикували на сайта:
Кой е 25-ият кадър на изминалата година?
Какво остана недовидяно или недопрочетено?
Какво премина незабелязано в литература, изкуството, култура?
Последните (само и единствено по време) отговори са тук, на Вашето внимание. Те добавят нови щрихи върху платното с реплики към 2019 г. и към всички нас. За рамката не може и да става дума. Затова за финал Ви предлагаме още пет гласа, още пет възможни и ярки позиции, които поставят и нови, и провокативни въпроси (както всеки подобаващ, внимателен отговор), а сред тях и едно стихотворение, отвъд хронологията…
1.
Ще обобщя годината, без да давам конкретни примери. Това беше година, в която визуалното преминава в нов неочакван етап. Отказа се от себе си. Отрече същността си, като ни караше да не вярваме на очите си, изобщо на сетивата си (което не е много ново), но комбинирано с това да не вярваш и на разсъдъка си е много „иновативно“.
2.
Всички забелязваме точно толкова, колкото сме в състояние да забележим. Когато през детството ми по някакъв повод имах възможност да си избера детски книги от книжарницата, аз вероятно съм се водела повече от красивите рисунки, отколкото от самото съдържание или името на автора. Какво е можело да говори на едно момиченце, което току-що е научило буквите, името на Чарлз Дикенс? Най-вероятно нищо. От книжарницата обаче си тръгнах към вкъщи с „Ние, врабчетата“ на Радичков и с детска илюстрирана версия на „Дейвид Копърфийлд“ от Дикенс. И до днес в студените мигове се топля пред камината, нарисувана на корицата на тази книга. Вероятно ми е била също толкова скъпа, колкото и „Малката кибритопродавачка“ на Андерсен.
Кой е този незабелязан 25 кадър от миналата година? Всичко би могло да бъде този кадър. Защото един вижда едно, друг друго и никой не влиза два пъти в една и съща река. За мен лично едно от важните литературни събития на 2019 г. беше появата на книгата на Радослав Чичев „Светкавици“. Книга, която говори за загубата и преоткриването на бащата, което за един мъж всъщност е пътят към откриване на бащата в себе си (спомнете си „Баща ми в мен“ на Пенчо Славейков), на себе си в бащата и най-сетне на самия себе си като баща. Който не е преживявал загуба, не е открил любовта. Мъчителен, труден, но явно такъв е пътят на сърцето.
Сред преводните книги ми се иска да спомена една, която дължим на проф. Светлозар Игов и неговата изследователска и преводаческа дарба. Става въпрос за сборника с разкази от нобеловия лауреат Иво Андрич „Унесът и страданието на Тома Галус“. За тази книга, струва ми се, тепърва ще се говори, понеже не само съдържа средищни за творчеството на своя автор теми, но и носи важни откровения за съдбата на балканския и средиземноморския човек.
Има още много събития от областта на културата, за които си струва да се говори. Слава Богу, днес имаме възможност да говорим много, има толкова различни канали за информация. Друг е въпросът доколко в целия този звуков поток успяваме да се чуем. Сега, когато излизат постоянно толкова много книги и вечер можеш да отидеш на толкова много и различни представления, понякога просто не можеш да решиш къде да отидеш. В киното без колебания отличавам филма „В кръг“ на режисьора Стефан Командарев. В театъра – искрено ме зарадва постановката „Чехов търси таланти“ на режисьора Михаил Милчев, който е дал възможност за изява на великолепни млади таланти като Александър Станковски, Гергана Либова, Димитър Пишев, Светлина Станчева, Вероника Барутчийска и др. В операта – блестящ дебют в операта „Евгений Онегин“ на младата оперна певица Стефани Кръстева, чийто сопран има такова завладяващо и извисяващо въздействие, че ще се радвам искрено да я слушам скоро и на световната сцена.
За съжаление годината имаше и едно тъжно събитие в областта на културата, което ще подчертая специално, защото ще е срамота да остане незабелязано. Това събитие е спирането на вестник „К“, с други думи – окончателният край на вестник „Култура“. Тъжно ми е, че у нас нещата си отиват така. Една държава, която иска да се развива, влага най-много в културата си. А когато влагаш в културата наистина, ти не поощряваш преврати вътре в нея. Ако действително милееш за словесността, създай още един вестник, още едно издателство, още едно списание, а не съсипвай вече съществуващото и не унижавай и унищожавай хората, които са го движели. Толкова за това…
Има много начини да се прави култура. При всички случаи сред добрите от тях е да се провокира сътворението, а не разрушението. А желанието да се търси и улавя този прословут едва забележим 25 кадър – нещо, за което специално поздравявам екипа ви – е това. Памет срещу забравата, сътворение срещу разрушението.
3.
Най-голямото събитие през 2019 г. за мен е победата на смисъла пред посредствеността. Доказателството, че имаме нужда да създаваме, да споделяме и да четем. Сега по същество: безспорно литературното събитие на 2019-а е престижната международна награда „Ангелус“ на Георги Господинов и целият процес около „Физика на тъгата“. Анимацията на Теодор Ушев доказа, че когато един български писател и един български аниматор се съберат, създават чудеса. За първи път от много време насам бяхме обединени, повярвахме в нещо и се вълнувахме като един, благодарение на филма „Физика на тъгата“. Доказахме, че „Аз сме“ е напълно възможно.
Другото събитие е разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“, който се нареди до тези на Айзък Азимов, Рей Бредбъри и Едгар Алън По в американските учебници. Както и нейният сборник „Юлски разкази“, преведен в Китай.
(Благодарение на тези хора, светът се запозна с българската литература и я заобича. Наш дълг е през 2020 г. да се подсещаме, че не е нужно българските автори да имат признание отвъд границите на страната ни, за да ги оценим у нас. Напротив, ние трябва да сме тези, които подкрепяме българската култура и литература всеки ден, да се грижим за нея и да я развиваме.)
Книга на годината за мен е романът „Поразените“ на Теодора Димова. „Светкавици“ на Радослав Чичев (изд. „ДА“) е стихосбирката, чиято поезия е събитие, тя излезе малко преди края на 2019 г.
От преводната литература ще отбележа новото издание на „Бегуни“ (изд. „ICU“) на Нобеловата носителка Олга Токарчук, в превод на Силвия Борисова, „Лисица“ (изд. „Колибри“) на Дубравка Угрешич, книгата на поета Тадеуш Домбровски – „Тишината след мен“ (изд. „Ерго“), в превод на Вера Деянова.
4.
Кой е 25-ият кадър? Отговорът ми е почти един – „култура за личното”, но откровеността е недочут брътвеж, та и тя като недовидяното остава неразбрана. Размих си лицето в някаква локва по пътя и забравих да давам по-точни определения на думите си.
В крайна сметка, всичко се свежда до личния прозорец.
Може и да не съм прав, но изкуството без културата за личното не го одобрявам. И това откровение, разбира се, е само оправдание. Не трябва да отклонявам вниманието към себе си.
Понякога и аз забравям, че най-ясно чувам собствената си камбана. Съответно това, което аз съм недовидял, Вие ще ми го обясните, а останалото е бошлаф и моля да ме извините.
5.
Newsfeed
От този дъжд
съм ужасен –
от лакомията на думите,
поглъщаща останките от смисъл –
пълзящи личинки по вертикала на мълчанието.
Там някъде, накрая,
е морето ми – това единствено
спасение – със хоризонта свой,
тъй мек и вечен.
Тих. И в полутон.
По пътя –
пяна.
И боли.
Вашият отговор? Пишете ни!
Можете да прочетете и предходните части на интервюто…
Ето ги и тях: