Интервюто е взето от сътрудник на списание „Петербургская жизнь“ през ноември 1892, година преди смъртта на Чайковски и непосредствено преди премиерата на операта „Йоланта“ и балета „Лешникотрошачката“ в Мариинския театър. Това е последното интервю на великия руски композитор.
Уважаеми Пьотр Илич, бих искал да започнем с въпроса:
По кое време на деня работите?
Работя от десет сутринта до един следобед и от пет до осем вечерта. Късно вечер и през нощта не работя. Предпочитам да се усамотя в имението край Клин.
Как се раждат Вашите музикални идеи?
Работя, като обикновен занаятчия, всеки божи ден, т. е. редовно, в едни и същи часове, без да си позволя да се отпусна. Идеите ми идват с работата, след като успея да се съсредоточа. Обикновено идеите ми идват по време на ежедневните ми разходки. Имам много слаба памет, затова винаги си нося бележник.
Днес мнозина твърдят, че за композитора е трудно да каже нещо наистина ново, без да повтаря казаното по-рано от големите майстори в музиката.
Не мисля така. Мелодията, хармонията, ритъмът – това са категории, които не могат да се изчерпят. Вярвам, че ще минат милиони години и ако музиката все още съществува, тези седем основни тона на нашата гама, заедно с техните хармонични и мелодични комбинации, оживявани от ритъма, ще продължат да бъдат извор на нови музикални идеи.
А коя музика предпочитате – оперната или симфоничната?
Мисля, че всички жанрове са добри, разбира се, освен скучния. И операта, и симфонията са ни дали велики образци.
В операта музиката илюстрира, разяснява и допълва текста на либретото: но ако музиката се слива словото, как според Вас става това?
Трудно ми е да отговоря. По-голямата (или по-малката) степен на вътрешното родство между словото и музиката е всъщност резултат от един твърде мистериозен, независещ от волята на композитора процес. Той не се поддава на някакво описание и обяснение.
Кои са вашите предпочитани композитори?
На шестнайсет години чух за първи път „Дон Жуан“ на Моцарт. За мен това беше истинско откровение – не мога да опиша какво впечатление ми направи тази опера. Сигурно заради това обичам най-много Моцарт. След „Дон Жуан“ обичам най-много „Живот за царя“ („Иван Сусанин“) – именно тази опера, а не „Руслан и Людмила“. А също и „Юдит“ на Серов. Тази опера бе представена за първи път през май 1863 г., в една прелестна пролетна вечер. И досега радостта, която ми носи музиката на „Юдит“, се слива с някакво пролетно чувство за светлина, топлина и възраждане!
Какво мислите за музиката в днешна Европа?
Мисля, че сега тя преживява някакъв преходен период. Дълго време Рихард Вагнер бе единственият голям автор в Европа. Тоя гений стоя години наред в своята величествена самота. Неговото влияние не можа да избегне нито един европейски композитор от втората половина на века. Наистина в Германия и сега твори дълбокоуважаемият Йоханес Брамс. Но мисля, че култът към Брамс е по-скоро протест към крайностите на вагнеризма. При цялото му майсторство, при цялата чистота и сериозност на неговите амбиции Брамс едва ли ще внесе някакъв ценен принос в съкровищницата на немската музика. Освен него бих могъл да назова още двама или трима изтъкнати композитори: Голдмарк, Антон Брукнер, младия Рихард Щраус. Но като че ли в Германия има някакъв застой. Животът кипи сега само в Байройт, в центъра на култа към Вагнер. Каквото и да е отношението ни към музиката му, не можем да отречем нейната сила, огромното ѝ значение и влиянието ѝ върху цялото съвременно музикално изкуство.
А в останалите страни на Европа?
Доскоро музиката в Италия беше в упадък. Но сега се е появила цяла плеяда млади музиканти и сред тях най-интересен е Пиетро Маскани. Някои мислят, че неговият успех е резултат не на талант, а на ловка реклама. Не е така! Колкото и да рекламираш нещо бездарно, нищо няма да направиш! Без съмнение Маскани е не само даровит, той е и умен. Разбрал е, че сега навсякъде вее духът на реализма, че герои като Вотан, Зигфрид, Брунхилда не могат да стигнат до душите на хората. Маскани работи не инстинктивно, а разбира много добре потребностите на публиката. Не прилича на някои италиански композитори, готови да подражават на германците и на Вагнер. С чисто италианска пластичност и красота той илюстрира жизнените драми, които си избира за сюжет, и в резултат се получава неотразимо, привлекателно за публиката, вълнуващо произведение… Твърде много живот има и във френската музика напоследък. Франция с право се гордее със своите автори от първи ранг като: Бизе, Делиб, Масне, Сен-Санс, Берлиоз… Немалко ценни неща има и в музиката на Скандинавия, родината на Григ и Сибелиус, много интересен е и остроумният шведски майстор Сведсен. От славяните твърде много обещават чехите. Дворжак е в разцвета на своя голям талант, но освен него там има и други талантливи млади хора: Фибих, Фьорстер, Бендл, Коваржич.
А какво мислите за състоянието на музиката в Русия? Мнозина твърдят, че е печално…
Не бих се съгласил с подобни песимистични възгледи. С мнението на Рубинщайн, изказано в прословутата му книга „Музиката и нейните представители“, предизвикала истинска сензация през миналата година. Не бива да изпадаме в подобни отчаяни размисли за бъдещето на руската музика. Като сравнявам миналото с настоящето, аз не мога да не се радвам, да не вярвам в бъдещето. Та в миналото ние имахме почти само Глинка, този крайъгълен камък в руската музика, но и той не беше признат, дори беше задушаван от царящата по негово време италианщина. Защото сега имаме доста таланти, много повече отпреди – и млади, и немлади. Разбира се, младите сега са много по-щастливи от моето поколение. Те можаха навреме да получат солидно образование, в ранна младост да се посветят на делото, за което са призвани, без колебания, без борба да намерят своята почва. Затова аз вярвам в бъдещето на руската музика и култура.
Бележка и превод: Огнян Стамболиев