Нанси Морехон (1944)
Пристанището на Хавана
Под огненото слънце дремят
каменоделци, каруцари и хамали,
заели кея на Хавана.
Заспало е и синьото море.
До парапета хлапето тъмнокожо
похапва манго.
Далече някой заглушава
мъката си с ром.
А още по-нататък лодка бързоходна
гони хоризонта,
готова да отлети в небето.
Заспалите хамали бълнуват,
понесли върху раменете си
неволи, грижи и товари
край синьото, невероятно синьото море.
Хосе Мартинес Матос (1930)
Роден град
Вечер
затоплен от лъчите на слънцето,
вятърът нежно докосва
моята риза.
Изтичвам до хълма,
за да те видя цял –
мой роден град –
късче памук,
което морно диша
в нозете ми.
Роберто Фриол (1928)
Без завръщане
в есента на закъснелите признания
последните листа
на пожълтялата безкрайност
започват своето дълго пътуване
без завръщане.
звездите заливат като нечакан дъжд
думите на непозната песен
и уморени заспиват
в царството на мрака
Виктор Касаускас (1945)
Тайната на творчеството
Ти ставаш от бюрото.
Доволен от себе си,
отиваш да похапнеш
на масата,
оставил изпъстрен с букви лист.
Прекъсваш по средата разказа.
Зарязваш:
мъжа-строител, който пълзи по скеле,
жената – в обятията на съпруга си,
детето, което иска да откъсне цвете в парка.
И ето ги –
осиротели без теб,
неподозиращи, че продължението на живота им
зависи единствено от твоето перо…
Да, през вековете буквите
са раждали всички ония люде,
които дори не са воювали –
също като теб –
но са познали любовта, страданията,
строили къщи, пътища, мостове.
И ето ги сега пред теб…
Закусил си,
завръщаш се на твоето бюро
и виждаш:
мъжът от скелето е паднал, но не лошо,
жената се прегръща с друг,
детето цветето откъсва…
Роландо Томас Ескардо (1925–1960)
Бягство от града
Понякога аз бягам от града –
от вечния му шум и суетата.
Потъвам надалече из полята –
безумец сред зелена пустота.
Крещя и пея лудите си стихове,
препълнени от истини и от измислици.
И в този полет дързък и никому ненужен,
ме следват само вятъра и птиците.
Файад Хамис (1930–1988)
Париж, улица „Аполинер”
Когато в здрача, след дъжда случаен
Париж потъва в сън
подобно на пристанище с кораби застинали,
когато фабричните комини задимят
но не по-силно от угарка между зъбите на просяка,
когато по улицата опустяла
за миг се мерне шапката на Аполинер,
от мъка, пепел и забрава изтъкана,
когато видя,
че асфалтът е покрит с вода,
а мокрите площади напомнят заливи
за мудни риби –
на улица „Гийом Аполинер”
плуват коли и крякат мокри жаби,
тогава като търкалящи се камъни и като силен ром,
не, като възпалено от бурята небе –
гласът на Армстронг се разнася.
А после – това е неизбежно! –
сред този мокър свят туристите се втурват
с чадъри, очила и шлифери,
а фотокамерите на някои от тях
завинаги поглъщат залеза
и с него
моята неясна сянка –
захвърлена като ненужна вещ
върху паважа.
Луис Рохелио Нохерас (1944)
Певец
Разбира се,
певецът от Сантяго –
не е виенски виртуоз,
но виртуозът от Виена –
не е по-надарен от него.
Той неотлъчно те държи
във плен на своята виртуозност
и ти не се замисляш,
не забравяш всичко,
и не потъваш във мечти…
Да, виртуоза от Виена –
го слушаш и аплодираш
като типичен виртуоз.
Певеца от Сантяго –
го слушаш просто
като певец
и толкоз!
Подбор и превод от испански език: Огнян Стамболиев