МЕТАФОРА
С трясък небето ме стресна,
изви се уплашено вятърът,
прелетя рязко птица в отвесното,
заслепиха ме лумнали факли.
Аз вървях след тях нататък
по пътека с обрулени макове,
минах през някакви релси напряко,
покрай перони, смълчани в очакване.
Без да зная къде съм тръгнал,
с всяка крачка налучквах посоката,
подминавах настръхнали ъгли
и усещах, че ти си наоколо.
В този свят на джуджета и великани
времето няма стрелки. То се носи по вятъра.
Днес сме тук, а утре ни няма –
любовта е която остава.
И тя не е метафора.
Прочетете още от Симеон Аспарухов тук.