Спасимир Тренчев е магистър по „Етнология”, с профил „Български език и литература” и магистър по „Английска филология”.
Преподавател по английски език в Благоевград.
Първата му издадена книга е стихосбирката „Душа на изкуството” (1993), повестта „Тъмен тласък” (1997), сборник с фантастични разкази „Неумираща любов” (2007), романът „Апартаментът” (2010). Участва в сборника „Точка на пристигане” (2002), посветен на фантастичното и приказното в българския фолклор, с разказа „Молба към живите” и в хорър антологията „До ада и назад” (2011) с разказа „Дама Пика”, в който показва една напълно различна гледна точка за легендата.
Има публикувани фрагменти, стихове и разкази в английския литературен сайт „Writerscafe.org”, където се радват на голям брой читатели и коментари, в-к „Огнище”, сп. „Пламък”, алманах „Струма”, в юбилеен брой на сп. „Огнище”, в български литературни сайтове „Литернет”, „Онлайн поезия”, „Буквите”, „Хулите”, „Сивостен”, Стиховебг”, Светлосенки”.
Твори във фантастичния (научна фантастика, паранормално, диаболизъм, хорър, магически реализъм) и криминалния жанр.
СПОМЕНИТЕ НА НОВАТА ПРИРОДА
… и в един миг всичко, което познавахме, изчезна…
След милиони години самота, Духът на планетата се възроди за нов живот. Пулсът на Земята отново затуптя. Представи си този синьо-зелен космически дом като едно малко човешко същество, което започва да си играе с всичко, появяващо се пред очите му. То е толкова чисто и невинно, колкото цялата прераждаща се природа. Докосва една област и тя се напълва с кристално чиста вода, а под нея Земята създава един многообразен свят от живи същества, плуват и търсят свое място в морския живот. Погледът им е неограничен. Те се оглеждат не само напред, но и наоколо, а и нагоре. Пътувайки заедно, те всъщност са едно цяло, въпреки различната окраска и големина. Едно цяло, с едно съзнание, вълнуващо се само от едно…
Земята, като едно новородено човешко същество, докосва друга област. И в един кратък миг областта се покрива с всички нюанси на зеленото, червеното, синьото и жълтото. Милиони цветове. И между тях още толкова животински видове. Събрани на групички, те се движат по тревата и търсят нещо. А очите им кръстосват гледки – напред-назад, нагоре-надолу… търсят нещо, което сякаш са изгубили. Нещо, което очакват да намерят тук…
Още едно невинно докосване, приличащо на ръкомахане, и цялото небе се покрива с летящи живи същества. Такова вълнуващо разнообразие, каквото като че ли светът преди разрухата не е познавал. Птиците летят, следвайки един ритъм. Правят завои, лупинги и всякакви други движения с такава лекота, присъща само на едни нови и много по-съвършени птици от преди. От няколко десетки метри височина, с не по-малко развълнуван поглед, те изглежда наистина търсят нещо изгубено. Нещо, което знаят, че е тук.
Хилядолетията започват да променят и развиват създаденото от природата. Така сътворяват един нов вид, който е способен да лети, плува и да се движи по земната повърхност. Може… но това са само далечни спомени, за които интуитивно започват да се оглеждат около себе си и в себе си. Те са сигурни, че са били тук… и че са могли… много неща. Усещат го и знаят, че няма да намерят нещо ново. А ще го преоткрият. Защото то е просто забравено.
ИЗГУБЕНОТО МИНАЛО
Тогава, когато е нямало емоции, е нямало и нищо, от всичко, което сега познаваме. Тогава, когато Земята не е била обгърната от такъв мрак, който да скрива онова, което е било.
С появата на емоциите всичко наоколо ставало по-плътно. Хората започнали да разбират промяната и изострили егото си. Плътността забулвала постепенно реалния свят и всички човешки възможности, докато в един момент булото се превърнало в твърда обвивка, която ни предпазила от нашето минало. Емоциите заместили способностите и хората, като не могли да ги използват, потърсили начин как и с какво да ги заместят. Открили технологиите. Но това дори най-малко не се доближавало до изгубеното, пренебрегнатото. Хората не осъзнали, че затъват в плен на това, с което сами закрили себе си от истинския свят, а и себе си от него. Преобразили света, природата, климата, видовете.
Осъзнали се като господари на света, подчинили всичко около тях на собствената си воля. Започнали да живеят като владетели на всичко и всички. Забравили, че всяко живо същество е свързано с останалите и че центърът, около който се въртят и могат да си взаимодействат е самата природа. Тя била свързана с тях и те с нея. Всички си взаимодействали чрез енергията. Хората успели да я впрегнат, но я използвали негативно не само срещу другите видове и заобикалящия ги свят, а и срещу самите себе си. Те тръгнали по погрешния път. Щели да постигнат много, ако бяха тръгнали по другата пътека. Тя щяла да ги отведе още по-напред и нависоко, но те избрали пътя, който водел назад и надолу. Дошло време, когато започнали да се задушават от праха по пътя, по който вървели. Някои от тях разбрали, че всичко загубено останало отвъд мрака. Открили, че се намирало в самите тях. Те искали да се върнат и да открият забравеното. Но стената, която сами си изградили и поставили между себе си и истината била твърде плътна, гъста и непробиваема. Желанието и волята могли да им помогнат. Зависело единствено от тях.
НОВОРОДЕНАТА ПРИРОДА
Слънцето потъваше отвъд хоризонта и с последното си сияние опитваше да се задържи над него. Времето изтичаше като пясък и трупаше миналото върху света. Светлината се поддаде на силата на господаря си и се стопи в безкрайността. Тъмнината закри видимото пространството и зае позиция. Но и на нея никой не реагираше. Всички хора си бяха отишли. Нямаше вече кой да се плаши от нея. Нямаше кой да краде, изнасилва и убива.
Природата отново беше сама. Както преди няколко милиарда години. Може би самотата още не я измъчваше и тя не тъгуваше за движещите се същества. Чувстваше се леко, като освободена от всичко гнусно, шумно и претенциозно. Харесваше ѝ тази смяна на деня с нощта. Харесваше ѝ да гледа Земята – как се върти около Слънцето в един порядък и тиха хармония заедно с другите планети. Съзерцаваше прашинките, които се трупаха върху камъните и повърхността на Земята. Следеше всяко движение на вятъра, поемаше всяка капка дъжд и се наслаждаваше на радостта от самата себе си. Не искаше нищо друго.
Неочаквано видя една мравка, която ходеше хаотично сред песъчинките. Интересът ѝ се превърна в любопитство и я проследи до една малка дупка в пясъка. След малко тя излезе от там с още няколко от нейния вид. Вървяха около километър и спряха пред една по-голяма дупка. Огледаха я и тръгнаха към отвора. А оттам излезе едно по-голямо животно, някакво влечуго, и ги излапа. То вдигна глава нагоре и тръгна към крайбрежната ивица. Потопи само част от предните си крайници и отправи дълъг поглед към необятната за него морска територия. Природата още от самото начало не го хареса и когато то наруши хармонията и красотата, реши да го унищожи.
Но само миг след това прецени, че то е част от нея.