Боса
Татко правеше пясъчни замъци,
така както строеше нашия дом.
Ходеше на плажа с чадър и бинокъл,
гледаше мадамите по монокини,
после се хвърляше да преплува морето.
А майка се страхуваше от медузи,
от вълни, високи като косата ѝ,
и се мажеше с крем Нивеа.
Ние, децата,
стояхме върху протрития чаршаф,
ядяхме сандвичи, пълни с пясък,
копаехме дупки, в които да пада лятото,
и пиехме лимонада.
А когато искахме приказки,
ни даваха палячото и мечето,
за да не си смучем палците
и да се научим,
че на света вече няма принцеси.
Нощем морето идваше до бунгалото.
Аз се притисках до хладните му слепоочия.
Но то ми открадна малките джапанки
и така влязох в живота боса.
Южно убежище
Морето е до мен, а е така далече,
избягало след лятото на сушата.
Циклонът обещава дъждове
над белите самотни плажове.
Заставам на прозореца и вдъхвам мириси
на съхнещи треви, на прашна буря.
Един протяжен Ориент
в душата ми отчаяно танцува.
В такава нощ животът ми се пита
дали напред със мен да продължава.
Светът е детска люлка, мъртво конче
в ръцете на триръка заклинателка.
Блести градът с неонови разпятия,
с генезиса, шума и булевардите.
Изсъхнала от вятъра маслина
ме приютява в нежните си шепи.
Natura morta
Лятото свършва внезапно –
както черешата получава инфаркт
или както умират цветята във вазата.
После цяла есен рисуваш натюрморти
с тайната надежда да оживеят.
Прочетете още от Станислава Станоева тук.