Отдалечаване
Отдръпна се – вълна,
достигнала до крайния предел,
до пясъка, до свършека
на чувствата.
Загърна се внезапно и остави
една-две ласки по брега.
Изчезна, отшумя нататък,
повлякъл двете ми очи
разплакани, които
се превръщат
на зелени
водорасли.
Спомен от Стара Загора
Когато се опомних,
слънчогледите се ронеха,
събираха се лястовиците за юг
и електрическите жици се огъваха,
готови да заплачат.
А ти – пиян, отседнал в кръчмата,
целуваш дъното на чашите,
когато слънчогледите остават жадни.
И хиляди очи те гледат от небето,
и хиляди луни те заслепяват.
Отлитат птиците от чашата ти празна,
отлитат птиците
и някой е прерязал гърлото на слънчогледа.
Не се завръщам вече никога,
защото не обичам кръговратите,
макар и нищо да не бъде същото –
последната сълза е пропиляната.
Късната есен
Умилква се нежно и ласкаво
късната есен в краката ни тъжни
и гладно облизва обувките
по пътя на своята окръжност.
Обрала е вече цветята на думите
и зъзне в мъгли и пространства,
стиска се до спукване между зъбите,
не блудства в жълто тя и не пиянства.
Късната есен сковава ръцете ни –
в тъга се унасят голите клони…
И по твоите устни напукани
аз самичка душата си гоня.
Из „19 стихотворения за любовта“
Прочетете още от Марияна Фъркова тук.