Кръговрат
Моите мъже трудно пристигат при мен.
Завъртат се в кръг омагьосан
и губят посоките. Закъсняват.
Обаждат се после, че няма да дойдат… Мълчат,
и дъхът им в слушалката стене.
Изчезват задълго и пак се обаждат.
Отново искат да тръгнат,
и тръгват отново.
И дълго чакат по спирките,
и дълго пътуват напрегнати,
и губят по някое копче от своята риза,
и губят си времето,
пристигат с изплезен език
и със страх между зъбите,
пристигат – макар и набързо, макар между другото.
Бързо си тръгват, бързат за работа,
вече знаят посоката,
вървят по следите си,
стискат си мислите,
намират си копчето,
събират си зъбите
и дори автобусът идва навреме,
за да си тръгнат,
за да се махнат по-скоро
и да отидат на работа.
Завъртат се в стария кръг омагьосан.
И дълго ги няма,
и не звънят,
и дълго отсъстват,
и липсват,
защото мълчат и не тръгват отново,
и ги няма, и няма, и няма
моите мъже
през живота ми.
Чудомира в пет цвята
Чудомира в синьо
Чудомира по синьо небе, когато тръгва към теб –
нагоре, високо, обречено –
по тънките сини венички на твоето стълбище.
Чудомира, която лети и не ѝ пречат тежките глезени.
До пламъка на свещта,
приютила в себе си твоето тяло.
До синьото ти ателие, до синьото ти ателие.
Където рисуваш картини
върху тъмния гръб на нощта.
Чудомира в червено
Сега ѝ наливаш от виното
и тя става червена.
Тя се преструва на ябълка,
отвътре прояжда я червей.
Ти ѝ наливаш от виното,
тя се търкулва нататък
и се преструва на ябълка.
Червеят, червеят вътре
гризе без остатък.
Чудомира в розово
После ти казва за четката,
галиш я, галиш до втръсване,
в розово цапаш си устните,
в розово, в розово, в розово.
Тънеш, побъркваш се, милваш я,
розови облаци литват…
По тавана на ателието ти
Вихрони сякаш рисува.
Гола е, светла и тайнствена,
трептиш над нея, ще хвръкнеш:
розово облаче чисто –
и душата ти литва.
Чудомира в зелено
Тя те привлича с опашчица,
ти я обичаш в зелено,
във водовъртежа на водораслите
вашата любов се възнася.
Тя се увива омайно, водораслите плачат,
ти я притегляш в зелено,
за да ù събуеш чорапите.
Тя се отдава безспирно – зелена и чувствена –
въздушни балончета над водата
клокочат бездушно.
Увлечение в Созопол
Ще ме пусне хипнозата сляпа,
щом с очите си сини се махнеш,
щом се стъмни морето в Созопол
и изчезнат морските гларуси.
Ще се гмурнат всички целувки
и по моята буза
ще опипвам браздите им гузно
и ще се чувствам безцветна.
Ще тръгна по плажа самотен
на душата си скучна и сива
и сред трамвайния грохот
ще съм грозна
и няма да бъда щастлива.
Из „19 стихотворения за любовта“
Прочетете още от Марияна Фъркова тук.