***
Между две гръмотевици ти затвори вратата
и вълшебната приказка
се запъти към края си.
Дъждът те погълна
и оловните капки смазаха душата ти.
Километри те делят от блатото, което
вмирисано бълбука
там някъде – към края на града.
Добре, че тръгна толкова навреме,
та не видях
смаленото ти тяло зад чадъра
и подскоците,
с които бързо се отдалечи,
цвета на кожата, очите ти позеленяващи,
ципичките между пръстите…
И най-накрая щях да разбера,
че винаги се появява миг, когато
принцовете се превръщат в жаби.
Разсъмване
Пристигаш ти от края на света
и разлюляваш всички улици,
прогонваш призраците от града
и покривите грейват съживени.
Протягат сградите разсънени тела,
утринна гимнастика антените започват,
балконите, надвесили разчорлени криле,
над тротоарите летят и пеят.
И с гръм и трясък слънцето излиза,
прозорците започват да се смеят;
звънкият им глас до небесата се извива
и в миг внезапно всичко светва.
Тогава аз измамвам своите сънища,
измъквам се на пръсти от леглото си,
защото слънцето със златни панделки
косите ми ще омагьоса.
Вървя по жълтите и блеснали алеи,
събуждам сивите трамвайни релси,
усмихват се усмивките на уличните лампи
и грейват зъбите им лъчезарни.
Пред ококорените светофари в миг поспирам,
заглеждам се в очите им трицветни,
заслушвам се в цвъртежа на врабците
и в притаената по въздуха сърдечност.
Размърдват се, изпускат аромати
дърветата и храстите смълчани,
а улиците, освежени от водата,
отмятат нощните постели и пижами.
Зноен следобед
Ти ми целуна най-тихото кътче от тялото
и после дълго мълча
в пещерата на своите мисли.
Впила дълбоко крачка,
в този миг на съгласие,
целувката
подслони своето тяло
под извивките жарки на косите ми –
лиани пълзящи.
В този климат тропически,
в този зноен разлистен следобед,
без вятър,
и с умора, полегнала в пръстите,
тишината разстла своите пясъци
и лятото почна.
Из „19 стихотворения за любовта“
Прочетете още от Марияна Фъркова тук.