Татяна Попова е родена през 1991 г. в гр. София. Завършва българска и руска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Магистър е по продуцентство и креативна индустрия. В момента е преподавател в 18 СУ „Уилям Гладстон“.
Най-голямата ѝ страст са писането и пътешестването. Неосъществимата ѝ (все още) мечта е да се върне в миналото и да пие кафе с трима автори: Достоевски, Виктор Пасков и Шекспир (така ще разкрие мистерията около действителния му образ).
В „Кадър 25“ Ви представяме кратък откъс от нейния роман „Чуй щурците“.
из „Чуй щурците“
Когато видях училището за първи път, се захласнах.
Светлината влиза през големи прозорци, колегите присвиват очите си като смърфове. Обърнете се и ще видите растения, стигат до тавана като в някой оазис. Коридорите бяха ремонтирани през лятото, мебелите – нови. Шареният килим на входа те кара да чувстваш, че си сред свои. По стените окачени портрети и абстрактни рисунки, едната с малки точки, които са в пространството, на друга имаше отпечатъци от ръце. Не ги разбирах, но изкуството е мистерия.
Предния ден бях на интервю в друга гимназия. Тя ме посрещна с ронеща се мазилка и коридори, по които, струва ми се, минаваха не ученици, а тъмничари. В сравнение с нея нашето училище беше Версай.
Всеки ден се запознавах с нов индивид, който допълваше представите ми за разнообразните човешки изкривявания. В училище имаше 180 колеги, повечето емоционални дами във втора, трета младост. Разбирахме се.
Верижната катастрофа в моя живот обаче започна още първите седмици.
Отивах към работата, от вратата ме посрещна Лепката. Момиче, привързано към мен. По-точно по мечтата за мен. Беше 75 килограма, висока 1.60. Къдрава червена коса стигаше до раменете ѝ. Имаше криви зъби, но бяха бели.
Беше тичала и капки пот се стичаха по пълните ѝ почервенели бузи.
– Ники, разбра ли какво е станало? Сигурно си разбрал. Ужасно, нали? – Започна да бърка в чантата си и да рови нещо. – Дълго тичах, имаш ли вода? Страхотно начало на годината, няма що! – Извади повечето вещи от черната чанта, която не беше сменяла от 5 години, започна да ме гледа право в очите, стана ми неудобно.
– Нямам вода, какво става?
– Камелия… сещаш ли се? Ками.
– Ками от 10б клас ли?
– Не, какъв 10б? Ками по история.
– А, тази Ками. Да, какво за нея?
– Самоубила се вчера – Капките пот продължиха да се стичат по бузата ѝ, дишаше и издишаше въздуха като локомотив, който се бори да изпусне парата. Миришеше на пот. Погледът ѝ стреляше очите ми, няколко секунди не се отместваше. Аз извадих телефона си и започнах да пиша нещо в бележките, без смисъл.
– Ники, отивам да си купя вода, че имам часове, а нямам глас, топло ми е. До после.
Тя изприпка, спъна се в шарения килим. Не ѝ беше за пръв път, почти винаги се спъваше из различни места в училището.
Мъртва. С тази жена си бяхме разменили само няколко думи. Усетих само миризмата… миризмата на смърт.