Когато се случи това, ние още не бяхме родени.
Градовете ни се движеха в своите далечни орбити,
а Земята беше всъщност звезда.
От малкото ухо на едно момиче се отскубна
златна обеца и падна във градината на Царя.
Бе двадесет и трети август.
Във същата минута (но през май) ти ще пресичаш
Рю о Лен. Ще бъдеш унесен в мисли за лятото, лицето ти
ще е целунато от слънцето, ръцете ти ще си играят с връзка ключове.
Ще влезеш в парка, ще се спреш
пред фонтана – водата ще се смее. Пред очите ти ще звънне нещо златно.
Бронзовите статуи, обрамчили оградата,
ще затаят дъх – сега най-важно е дали ще забележиш.
Момичето прокарва пръсти по врата си; неспокойна е.
Олекнала със няколко грама,
обърква ритъма на своите крачки.
Тогава именно аз ще заключа входната врата.
Ще чуя деветия час да пристига в камбаните на църквата в Саблон.
Ти ще протегнеш ръка към водата. Ще изпуснеш ключовете.
Четиридесет и осем бронзови статуи ще въздъхнат; до ушите ти
ще стигне спомен за език, който не ти е познат. На мен ще ми се прииска
да запея.
Някой настига момичето. Подава ѝ обецата.
Тя се усмихва, камбаните на Невски бият девет, годината е 1983-а.
Капка вода остава в дланта ѝ – нашите два града се сбогуват в бъдещето.
Аз излизам на улицата, ти напускаш парка.
Когато се срещаме, все още е утро. Не знам защо те поздравявам на моя език.
Прочетете още от Теодора Лалова.
Разгледайте и нейната галерия.