обещание
няма дълго да говоря
не съм самотно цвете в парка
полюшвам се на вятъра сред другите цветя
все същите и други (знам, повтарям)
взираме се в преминаващите кучета, децата
те тичат, аз стоя (оставам)
(това е обичайно за цветята)
да махат напосоки с нежните си клони, клончета, листенца
да се кривят към слънцето (ако въобще го има денем)
като мушици вечер или ветропоказател в крайна стая
да обикалят себе си
да чакат някой да ги разпознае
сред буйните треви и клони, клончета, листенца на големите
да ги намери, зърне, да ги понесе със себе си
да ги прибере със всичките им краища
да ги изтръгне от земята, от дълбокото
със цялата си сила и внимание
но леко, лекичко
да приближи
да ги откъсне целите
да ги загърне плътно във ръцете си
и да побърза да зарадва някого
или да ги задържи за себе си
аз няма дълго да говоря сетне
сбъдне ли се както е написано
ще се разлиствам тихо и ще вехна
и в това ще има смисъл.
Прочетете още от Теодора Маргинова тук.