Кратки прози
ЧЕТВОРКА
1975-а. Вървим с приятел. Обикаляме из пространство, което след години ще стане „битак“, а сега е място, където хора сноват между люлки, виенски колела и сергии с простотии, кебапчета и вино. Вървим и се майтапим с гаджетата. Някои отвръщат, други – не. И ние. Накрая казвам, че комшийките ми са сами. ОК, казва той, докато вървим. Стигаме у нас. Звъня на съседната врата. Отваря Бети, по-голямата сестра. „О, казва, късно е!“ „Глупости, няма и девет часа, отвръщам, елате да послушаме музика и…“ „О, невъзможно, мама каза, че…“ „Оставям вратата отворена и ви чакам със сестра ти“, рекох и затворих леко.
След пет минути се позвъни. Бети се беше преоблякла, а зад нея подскачаше на един крак сестра й Йори, докато навличаше чорапогащник. „Влизайте“, казах и притворих. Нахълтаха. Вътре беше Спарта. Едно легло и нищо друго; по земята картини, ескизи, книги и… Прозорците бяха облепени с оризова хартия.
„Аз съм тук“, рече Бети и се тръшна на леглото. „А аз до теб“, седнах до нея и я погалих по косата. Беше русолява и несресана. Приятелят ми се облегна на таблата на леглото и затърси музика от апаратурата. Йори, малката, се просна до него в краката му, като преди това издърпа едно одеяло отгоре и го метна долу.
„Йори, казах, научи ли си за утре?“ „Да, ама за тройка“, отвърна небрежно Йори. „Хъм, казах и прегърнах Бети, тройка, ама трябваше за четворка“.
МАЙНАТА ВИ
Допил не знам кое си питие в бара. После излязъл – стъпвал леко, без да залита, докато салонът останал вън от съзнанието му. Не мислел за мацките вътре. Не мислел за нищо, свързано с мацки, музика, пиене, чукане и пари…
По улиците, докато се прибирал, го мяркали подозрителни цивилни и униформени ръбове, но той вървял. На втората пряка го прибрали. Шибнали му два шамара и почти го скопили. Попипал топките си – „никой“; в корема – кълбо нерви в кървава слуз. „Нещо става“, помислил. Толкоз.
Вкарали го в четириетажна тъмна сграда, където под приклади правил минети… После го отцепили отзад. Отказал да брои… после – отново с език от „капещите пушки“… Върхът!
Предварителният продължил два месеца. Без малко два – в обща килия с тумба изроди. В редките дни, когато бил привикван в присъствието на „служебен адвокат“, влачел тормоза си между килиите по безкрайните коридори, обвити от мрежи, обсебен от една мисъл…
На третия месец килията се поразредила, на четвъртия останал сам. Чакал… жив все още.
Извикали го. Малко след карето… От вратата сбарал ченгето, съблякъл го в килията и го подкарал напред, облечен с неговите дрехи. На първия етаж го вкарал в тоалетната, захапал го с белезниците за парното и го застрелял в устата.
След секунди бил на изхода. „Майната ви! – казал. – Знаете ли какво стана горе?“…
УМИРАЙ ТРУДНО 7
… В Йелоустоун вали рядко. Обикновено дежурният синоптик обявява, че „ще има превалявания с разкъсвания на облачността в отделни райони, като в някои ще бъде слънчево, а в други облачно, ще духа вятър от североизток, който в следобедните часове ще смени посоката си, а температурите ще останат непроменени“, и обикновено познаваше. Нямаше как да не познае, защото това беше небеизвестният синоптик Минчоу, който имаше 1/3 шошонска кръв и ползваше народното календарче на племето, издадено фототипно. Например обобщените му прогнози съдържаха ценна информация от рода: „Дъждовна Марта – кишовно лято“, „Топъл Малък Сечко – студен Великден“ или „Каквото е времето по Нова година, таквози ще бъде през целия месец“, или „Скреж през януари – цвят през марта“… Разбира се, дежурният синоптик съобщаваше и други, по-важни обобщени прогнози: „Студена зима – горещо лято“, но най-мразеше прогнозата: „Черна зима – сухи бъчви“. След подобно съобщение цялото население на Йелоустоун потъваше в дълбока скръб, над салуна се издиташе черно знаме, а националният флаг над кметството се сваляше наполовина. Сър Арсоу изчезваше за цяла седмица незнайно къде, а когато се появеше, потичаше нова партида разводнено уиски с коригирана цена. В тези тежки дни населението консумираше метилова Дива коза без лед и всякакви претенции.
Точно в един такъв ден, напук на дежурната прогноза присветна, гръмна тук и там и не след дълго заваля. В предаването на местната радиостанция „След всички“ дежурният синоптик Минчоу бе принуден да се коригира, заеквайки: „Като заваля, че цяла неделя…“ Нейсе. Скука до побъркване. Хората пиеха парцуца в салуна и бистреха политиката, бабите плетяха вълнени чорапи, а вдовиците и разведените нагъваха бяло сладко с шошонско орехче и клюкареха. Вечер, когато се приберяха, лягаха пред телевизорите, прещракваха програмите, дръпваха метилов алкохол и правеха идиотчета и олигрофренчета. Дори жълтата преса дремеше – нямаше нищо за предъвкване. Белият баща си отиде махмурлия, О’Дзироу беше освободен от терористите срещу крупна сума куцари. И най-страшното – Мак Гестоу се бе покрил някъде и ни вест, ни кост.
И сарджънт Майкъл бе останал на сухо. Правеше кибик по цял ден в кабинета си, вдигнал крака до телефона, който мълчеше като шошон по време на разпит, и ставаше само да си долее Джак Даниълс или да си купи поредната кутия Гейнсбъро. Беше сменил Ударник III-то с Гейнсбъро и кашляше лошо. Сега излезе да глътне малко въздух, а всъщност да си вземе нова кутия „гвоздеи за ковчега“, както се мъчеше да го сплаши брат Ангеларий. Тъкмо завиваше зад ъгъла на „Йелоу банк“ и чу нестройна стрелба. Изведнъж изскочиха десет бандита с бикини на главите и се шмугнаха през задния вход. Майкъл се съблече по потник, приближи се безшумно отзад и удари един парен чук на последния бандит. Когато той се свлече на земята, Майк му отне оръжието, огледа се за свидетели и го застреля от упор. После се покатери на покрива и продължи да стреля на поразия. Пред входа на банката припряно се мотаеха Абу Киряк, Стефенсън и Манулеску, като изчакваха удобен момент да заловят обирджиите. Майк продължаваше да стреля отгоре неуморно. Тогава някой извика:
– Майк, пази се!
И друг:
– Умирай трудно, Майк!
Сарджънтът се обърна и застреля още един бандит, който се прекатури и омаза паважа с червено. Долу младата булка на Майк хапеше устни и мълвеше:
– Той ще умре само в краен случай…
След последните думи отделението на сарджънта се посъвзе и пое по стъпалата. До асансьора падна Абу Киряк, тежко ранен в рамото. По-нагоре трупяса един бандит, цял облян в кръв. Шерифът О’Дзироу се обърна към жената на Майкъл:
– Остана само един…
Но бяха двама. Те се качиха на покрива, за да ликвидират Майк, който предвидливо скочи и се самоуби…
На погребението беше дошъл шерифът и тогава жената на сарджънта отрони:
– Той умря сам…
– Права сте…
Прочетете още от Владимир Шумелов тук.