МАГИЯТА НА ДЕКЕМВРИ
Аврора знаеше, че той няма да дойде, но въпреки това си поръча още една чаша „Пино Ноар”, извади цигара и продължи да гледа през прозореца към падащия сняг на улица „Париж”. В заведението влезе млад мъж в светло-сиво палто и забеляза червенокосата дама да се опитва да си запали цигара. Опипа джобовете си за запалка, но не намери, защото той всъщност не пушеше и сега жестоко съжали за това. Бързо се окопити и потупа по рамото един от мъжете на бара, попита дали има огънче и когато очите му се отклониха за миг към дамата до прозореца, съседа му по място, който бе оставил качулката на сиучъра си, се усмихна и му подхвърли запалка с лого на „Ливърпул“. Жената бе достатъчно вглъбена в мислите си и не забеляза нищо от тази сцена. Не го погледна и когато ѝ подаде огънче – помисли си, че и Кирил е фен на „Ливърпул“ и нищо чудно това да е неговата запалка, но реши, че се побърква и си дръпна от цигарата, докато мъжът до нея се обзалагаше със себе си, че очите й са зелени. На масата пред нея, подпъхнат под пепелника имаше пощенски плик с инициали „К. М.”. Той постоя още няколко секунди, зачуден дали и какво трябва да каже, но тогава женски глас от дъното на бара го извика и беше принуден да остави своята непозната.
Аврора го познаваше достатъчно добре и знаеше, че той няма да дойде, но не откъсваше поглед от улицата, където малко момче с шапка на червени и бели райета и синьо яке замери със снежна топка побелял мъж, който разхождаше кучето си. Крайчетата на устните ѝ потрепнаха, но запазиха формата си. Някой ѝ беше казал, че в декември винаги има уют. Погледна към плика с един-единствен лист – лист с всичко, което не беше казала на човека, който нямаше да дойде, лист с няколко реда – като обобщение в ученически есе, което трябваше да предаде, за да продължи с живота си… Реши да остави всичко на съдбата – ако старецът се скара на момчето, значи е време да си ходи. Секунда по-късно забеляза заканителният му пръст насочен към момчето, кучето се разлая, тя изпи останалото в чашата си, остави пари до пепелника и звънецът на вратата отекна след стъпките ѝ.
Спря на тротоара, извади цигара, но си спомни, че няма запалка и изпусна облаче дъх точно когато звънецът се сля с „ЧАКАЙТЕ!” и тя се обърна, за да види леко задъхан мъжът, който ѝ беше дал огънче.
– Забравихте си писмото – посочи към масата. – Тръгвате ли? – Аврора се огледа, за да се увери, че говори на нея – пясъчно русата му коса беше разрошена, бузите му бяха почервенели. – Ако искате да ви закарам? – Аврора присви вежди, което го накара да се усмихне още по-широко – Със сестра ми искам да кажа – посочи една жена с коса в същият нюанс и бял пуловер в дъното на бара, – ще си тръгваме скоро и ако не бързате… – тя се вгледа в устните му, сякаш говореше на непознат език и имаше нужда да отгатне думите му. – Ще изпием още по едно и тръгваме… – наведе глава, за да срещне очите ѝ и мислено се поздрави, защото беше спечелил облога със себе си, очите ѝ наистина бяха зелени, – ако искате, разбира се?
Аврора постоя още секунда, загледана в усмивката на непознатия – усмивка, която подхождаше много повече на лицето на малко момче – премигна няколко пъти, кимна и прибра цигарата обратно в кутията, докато той задържа вратата за нея. Топлината и разговорите отвътре ги заляха, когато жената, представена като негова сестра, остави чашата си и им се усмихна под какаови мустачки, които миг по-късно изтри с опакото на ръката си. Аврора се усмихна на жеста и двамата се насочиха към нея, без да забележат, че един мъж от бара с качулка ги последва с поглед.
Кирил остана загледан в тях. Размениха се ръкостискания, сервитьорката взе нови поръчки, русата дама се засмя на нещо, което мъжът беше казал, а Аврора само сведе глава и се усмихна. Този необичаен жест задвижи кинематографската лента в съзнанието му и пред очите му минаха няколко кадъра от последните години – Аврора свита на пода в банята; парчетата от телефона му отскачат от стената, когато го разбива; Аврора слага синия си пуловер в куфара; Аврора тича по стълбите; Аврора разтваря устни, когато го вижда с друга; мокрите червени кичури около лицето на Аврора, когато отваря вратата; нежните ръце на Аврора, стиснати в юмруци, докато крещи, че той ще я побърка; Аврора го целува; Аврора разбива юмруци в гърдите му; Аврора свежда глава, когато си тръгва за пореден път „завинаги”; съобщението от Аврора да се срещнат днес и думите ѝ „да продължим напред, да няма нещо недоизказано”. Да продължим…
Беше дошъл по-рано, за да има време да реши дали изобщо да се появи. Може би искаше да види колко време ще го чака и когато тръгне – да хукне след нея и да я обвини, че не го обича достатъчно. Може би се беше пристрастил към онези ядосани целувки, които изникват в най-необичайните моменти. Може би тази игра между тях винаги е била най-хубавото нещо и… Смехът на Аврора го прекъсна и той се обърна към звука, както животно би се обърнало към фаровете на приближаваща кола. Беше очаквал всичко от тази вечер, всичко без това – там, само на няколко метра от него русата дама бе поставила ръка на рамото на Аврора и двете се смееха. Мъжът сочеше с пръст между тях и каквото и да казваше това ги разсмя още повече. Лицата им бяха зачервени от топлината, виното и смеха. Кирил си позволи един последен поглед, тръгна към вратата, спря пред масата до прозореца и миг по-късно звънецът съвестно обяви, че някой си е отишъл, но този път Аврора не го чу.
На тръгване, докато мъжът ѝ помагаше да облече палтото си, тя забеляза, че пощенския плик е изчезнал. Навън момченцето със синьо яке си играеше с кучето на дядото, а той почиваше на близката пейка. Аврора погледна към небето – в декември наистина имаше някаква магия…
ДАМЯН НЕ Е БОЛЕН
– Повече няма да пътувам с теб! – Калина сви юмрук на хълбока си. – Няма влак чак до утре!
– И? Ще останем в апартамента на брат ми…
– На брат ти! – прехапа устни.
– Споко, той не е там – Бети взе чантите и тръгна към такситата.
– Сигурна ли си?
– Убедена съм – но Калина не помръдна. – Негов колега има хижа и всеки уикенд са в планината, обещавам. Идваш ли? – Калина кимна на гърба ѝ. – Мислех, че вече сте окей.
– Какво?
Бети се усмихна, докато подаваше саковете на таксиметровия шофьор.
– Нищо, давай да тръгваме, че огладнях.
* * *
Три квартала, пет етажа и четири опита да отключи по-късно, Бети вече се изнервяше.
– Сигурна ли си, че това е ключа?
– За стотен път – да! – Бети отново се опита да набута ключа, след което подпря длан на звънеца.
– Нали няма никой? – гласът на Калина беше по-висок от обикновено. Бети завъртя очи секунда преди отварянето на вратата да я накара да премигне.
– Какво, по дяволите… – Николай стоеше на прага и гледаше в Калина. Тя наклони главата си, така че още един кичур да падне на лицето ѝ. Той пооправи тениската си.
– Не си ли на планина? – Бети го отмести и влезе вътре.
– Дамян е болен и…
– Аха, ние си изпуснахме влака – развърза и другата си обувка и закачи якето си – Прибери багажа, моля те, аз влизам в банята – и изчезна в коридора.
Николай понечи да внесе куфарите вътре. Калина направи крачка назад.
– Мога да отида на хотел, не е нужно да…
– Влизай – каза го повече на плочките в коридора, отколкото на нея.
Калина погледна към стълбите, после към отворения апартамент, пое си дъх. От стаята си, Николай чу външната врата да се затваря и издиша.
* * *
– Не ме гледай така! Откъде да знам, че тъпия Дамян ще се разболее!
Калина разтри косата си с хавлиена кърпа.
– Просто искам по-бързо да става утре и да си ходим… – телефонът ѝ я прекъсна: ново съобщение.
– Пак ли е Тони? – Бети изпухтя. – Толкова ли не може да преживее, че ще останем тук една вечер!
– Отивам да просна тези – Калина взе мокрите хавлии, но спря при вратата. Бети се ухили.
– Отиде да ни вземе нещо за вечеря.
Калина я изгледа грозно, но раменете ѝ се отпуснаха и тръгна към терасата. Диванът и масата в хола бяха сменени, стените бяха боядисани, нямаше го и стенния часовник, на който някога беше издълбала инициалите си… Разтърси глава и излезе на терасата.
Две минути по-късно беше в коридора пред открехнатата врата на неговата стая. Направи няколко стъпки към нея, побутна я, влезе. Пое си дъх. Стаята беше точно, както я помнеше – дървеното легло, плакатите на гардероба, дори столът, затрупан с дрехи беше на същото място. А над него, с непомръдващи стрелки и издраскани в десния ъгъл „К. П.”, беше часовникът. Тя се доближи и вдигна ръка, за да го докосне.
– Търсиш ли нещо? – Николай стоеше на прага с покупките.
– Извинявай, излязох да оставя хавлиите…
– Знаеш къде е терасата – вените по ръцете му изпъкнаха от стискане. Двамата не помръдваха. Така ги завари Бети.
– А, Ники… – взе покупките от ръцете на брат си, преди да проследи погледа му към момичето в стаята. – Всичко наред ли е? – ъгълчетата на устните ѝ леко потрепнаха. Николай и Калина подскочиха от звука на телефона ѝ.
– Бих искал да си ползвам стаята, ако може – с което се отмести и Калина изтича в хола. Бети се обърна към брат си, само за да види как и той затръшва своята врата.
* * *
– Ставаш смешен вече! – Калина погледна към хола и се опита да понижи гласа си – Много добре знаеш в какво състояние бях след раздялата с него и никога не бих… Антоане! … Не е като да съм сама с него… Наистина ли ме попита това? За Бога, с Бети ще спим в едно легло!… Ако още веднъж кажеш нещо такова, ще ти затворя телефона! – три секунди по-късно затвори телефона.
– Новият диван е по-удобен – тя подскочи в посока на гласа, той се ухили – Така де… в случай, че не искаш да спиш в едно легло с Бети.
По лицето й изби руменина.
– Ще се оправим.
– Щом казваш – излезе при нея и подпря ръце на парапета – Още ли ти харесва? Гледката към планината – тя отпусна ръце до него вместо отговор. – Косата ти изглежда синя в тъмното – хвана един кичур между пръстите си.
– Знам – Николай вдигна вежди. – Ти ми беше казал, когато закъсахме след купона при Елена и трябваше да вървим два часа по черен път в 3 през нощта – тя се засмя на планината пред себе си.
– Час и половина! И щеше да е много по-бързо, ако някой беше с удобни обувки – този път и двамата се засмяха, преди да свъси вежди. – Мислех, че си била прекалено пияна, за да помниш нещо от онази вечер… – не го погледна. – Каза ми, че не помниш нищо!
– Какво трябваше да кажа, когато ми предлагаш брак, а след това пребиваш гаджето на най-добрата ми приятелка, защото ме погледнал „по-така”? Да те поздравя? Да се зарадвам, когато в колата щеше да…
– Нямаше!
– О, моля те! Колко още трябваше да мине преди да съм на мястото на Димитър?
– Никога! – насочи заканително пръст към нея. – Никога не бих! – тя изпухтя. – Да бе, не съм идеален, но ти това го знаеше отначало. Само си търсеше повод! Добре, че беше Димитър, та да си изпусна нервите, нали! За разлика от теб, никога не съм те лъгал! – тя си пое дъх, за да отвърне, когато телефонът ѝ отново я прекъсна – Вдигни тъпия телефон преди да го хвърля през терасата и утре със сестра ми ви искам на първия възможен влак!
* * *
Две седмици по-късно, сряда
Николай сваляше часовника от стената в стаята си, когато чу звънеца. Погледна през шпионката и преглътна. Отвори.
– Сестра ми не ти ли е казала, че през седмицата съм тук!
– Каза ми… – вдишване, – даде ми и ключ – издишване. Вдишване… и устните му атакуваха нейните.
По-късно, докато бяха в леглото, получи съобщение от Бети: „Брат ми, ако някога отново поискаш да изпускам влакове, ще ти струва по-скъпо от вноска за кола.”
РЕБРО В ИЗЛИШЪК
Катерина Кирилова се роди с огромен белег между плаващите ребра. Той приличаше едновременно на острие, кол и пересто–слоест облак, в зависимост от ъгъла на наблюдение и килограмите на притежателката му.
Тя забеляза, че в тялото ѝ има нещо нередно, когато в детската градина децата започнаха да отъркват ръце в нея и да се гонят с викове: „Заразен си, заразен си, заразен си…”. Тогава една лелка в синя престилка ѝ каза, че всички са различни. Но нейната различност бе мишена. Светлото петно се оказа по-упорито от кремове, слънцето и самата нея. Смяташе за иронично, че белегът се намира над единствените ребра, които не бяха прикрепрени към гръдната кост, сякаш и тя бе обречена винаги да бъде на границата между истинска и излишна. Така в нея се пробуди онова по-скоро божествено, отколкото човешко желание – да докаже, че не е различна.
Това желание я отведе до стара квартира със зелена врата и изпопадала мазилка в кухнята, в която живееха с приятеля ѝ. Но тя не бе като останалите хора и нито приятелят, нито квартирата дойдоха сами – тя трябваше всеки ден да работи за два наема – за хазайката на двустайката и за хазяйна на малката ѝ, но важна мечта да бъде като другите. Първият наем плащаше с пари, вторият – като не се сърдеше, когато закъснява; като го оставяше да излиза често с приятели; никога не мрънкаше; ядеше пица с гъби за вечеря и пиеше бира (а после не се хранеше цял ден); научи имената на любимите му футболисти; изгледа любимите му филми (някои, от които имаха по 7 части). Тъкмо, когато мислеше, че всички тези усилия са напразни, той казваше нещо като „харесвам всичко в теб” и тя разбираше, че наемът е платен.
„Адам е бил единственият човек, който е имал 25 ребра” – тя се засмя, докато четеше изречението в един сайт напът за „Кауфланд”. В обедната почивка си бе купила прозрачно черно бельо с плътни цветя на съответните места и сега, за да е идеална вечерта, щеше да вземе пилешки хапки, а след това и сама да се сервира. Нали затова жената е направена от реброто на мъжа – да му връща с грижи и топлота за своето създаване? „Ребрата са свързани помежду си, не можеш да ги разделиш”, помисли си тя и с усмивка докосна мястото, където беше белегът ѝ. Секунда по-късно, пръстите ѝ стиснаха кожата – на два метра, в една от паркираните коли, Димо целуваше жена, която не беше тя. Ноктите ѝ се впиха още повече в кожата, сякаш искаше да изтръгне ребрата си, но Господ ги бе съединил по хитър начин – да не можем да върнем онова първото и вечно да сме длъжни. Тя притича покрай колата и се прибра в квартирата, за да панира пилешки хапки.
Другата нямаше белег. През следващите дни, Катя се разрови в интернет и откри за нея много неща – има котка, графичен дизайнер е, обича комбинацията между червено и жълто, къдри изкуствено косата си, боядисвала я е лилава, черна, махагон, преди да се спре на искрящо червено, на бала си е била с тъмно-синя рокля, слуша пънк… Но нищо от това нямаше значение като простичкия факт, че тя няма белег. „Няма белег. Няма. Белег. Няма. Белег.”. Повтаряше тези две думи, докато прокарваше назъбения кухненски нож по белега си. Кръвта покри кожата и петното изчезна като магия от извратен фокусник. Искаше да изреже проклетата тъкан, но белегът се съюзи с болката и отново победи – този път под формата на рана.
Докато раната ѝ се свиваше и зарастваше, а Димо непроменен лягаше до нея, порязвания по-дълбоко се събуждаха все по-често и говореха с гласове на сиви облаци. Като напомняне за задача в календара на телефона, те прожектираха всеки компромис, всяка жерта, всяка обида. Гласовете на облаците я накараха да проследи Другата и да я огледа добре – от тъмните дънки до колието с висулка във форма на крило, където очите ѝ се спряха. Другата беше учтива и когато забеляза, че Катерина не откъсва очи от врата ѝ, каза:
– Подарък от приятеля ми – луд е по някаква дивотия за крилати същества.
– „Паднали ангели” – Катерина отговори инстинктивно. Другата се усмихна и двете се разминаха на входа на един ресторант.
Докато Другата влизаше, Катерина вдигна блузата си, където зарастващата рана леко бе деформирала белега ѝ и сега той, ако го погледнеш от правилния ъгъл, бе добил формата на крило, чиито пера бяха хаотично оформени от назъбения нож. Катя се върна в ресторанта, без да знае какво очаква. Всичко се изясни, когато Другата тръгна към тоалетната. Последва я с вкаменените движения на някой, който тепърва се учи да ходи, но щом влезе в тоалетната, като актриса, която е имала сценичка треска преди да излезе на сцената, всяко колебание изчезна. Сега разиграваше блестящия етюд на диабетичка, чията кръвна захар е паднала. Беше видяла от Другата достатъчно, за да знае, че ще помогне на човек в беда. А този човек сега се свлече на земята и примижаваше с очи срещу лампите. Другата се наведе над нея, за да положи сакото си под главата ѝ и Катя разбра защо прави това, което прави. Хвана се за врата ѝ, за да се доближи и помоли за едно захарче от кухнята. Другата щеше да разказва как е спасила живота на една жена, но в бързината е изгубила висулката, която Димо ѝ бе подарил.
По-късно същата вечер Катерина облече онова клише на бельо, запали няколко свещи и сложи от скъпия си парфюм. Когато я видя, Димо направи онази гримаса на самодоволство, която правеше винаги. Не я целуна по устните, започна от шията и се насочи към гърдите. Зарови лице в тях. Катерина си помисли, че така прилича на прасе, което търси трюфели, но въпреки това издаде стон в подходящата тоналност за момента. Докато целуваше и хапеше гърдите ѝ, устните на Димо се натъкнаха на нещо, което преди не беше там. Отдръпна се от сребърното украшение, сякаш е отровно. И то наистина беше.
Още от Мадлен Аспарухова ще намерите тук.