Очите му са копчета.
Кафяво и от плат ми го подариха преди година, като знак на приятелство, на успокоение срещу онова, в което се бях заплел, срещу преследващото ме нещастие, и въобще – символ на надеждата. Загледах се в него и изведнъж осъзнах колко много е минало, а аз дори не забелязвам.
Постоянно ме следи с очите си, навярно разсъждава върху лошите ми постъпки или добрите решения, бидейки осъзнато и неживо едновременно. Когато ми го подариха, то определено успя да ми даде парченце утешение. Изглежда като да ми се усмихва, забавно е, малък палячо – и същевременно пазач, който да не допуска страдание.
И докато сегашният Аз се вглежда в това платнено човече, миналият Аз, вече получил го като подарък , се гласеше да направи разрез в живота си. Оставил човечето върху комода, взел дузина ризи, бельо, чорапи и всякакви други неща, които да влязат в полза, наплакал се, къде от тъга, къде от щастие, под зоркия поглед на двете копчета , той се гласеше да замине.
Да замине на север.
С лепкави клепачи ги виждам.
Оставили са ярки следи върху стъклата, които проблясват подпалени, хвърлят пламъци, по които са се гмурнали, обиколили са и – точно преди да успея да се съвзема – са се надвесили над мен, притиснали са се и ми говорят.
Отминалите ми същности, които отнякъде са се сетили, че е време да се надвесим, да се върнем и да разкажем, каквото било е ще бъде, ето виж ни ръцете и раните, ето виж ни пропуканите погледи. Историята ни е описана в книгата ти, сложи очилата, които ти даваме, и зачети.
Не спирам да мисля, че това ще доведе до нещастия.
Няма спокойствие в тази книга, а преобръщания, завои, препятствия, пътуване до забутани краища, има ли доктори там, кажете ми, когато чувството ми се разболее дотолкова, че аз да започна да вия от болка, срещу всичките луни на Сатурн. Ето описано е.
Бледнея сред тях, а те като мене същите, огънят постепенно преваля, обръща се времето, изтървам си очилата и погледът ми се пропуква.
Очите ми кошутови и горски.
А ти ловец, готов да ме примами. Не пазя знание и винаги ще падам в капаните на твоите умения. В големите зеници няма нищо, само – мълчащо същество между дърветата. Какво ли друго може да се крие? За теб говорят всички, а аз съм тиха и невинна.
В гори, пътеки, вирове. Аз пия в ручеите, газени от тебе. Какъв си ти, защо преследваш мен и зрака ми, какво ще ти дадат? Аз вярвам, няма да ме нараниш. Не си ловец, ни пушка имаш, сърцето ти е диво, търсиш себе си, когато бродиш по пътеки и гори.
В зениците ти тъмни един елен се крие.
Защо, защо ли мразиш се дотам, че да убиеш?
Прочете още от Христо Мухтанов.